Твой, Слав“
— Бравос! Хайде сега да се омитаме – предложи Васето, но докато го каже, другите двама юноши вече се бяха обърнали и разпалено заобсъждаха още нещо, приведени над бюрото.
Васко отново се заоглежда из стаята, чувствайки се и без това излишен. Погледът му се спря върху дискмена на Яна, захвърлен на нощното ѝ шкафче.
— Хей, Яна – прекъсна ги той. – Оправиха ли ти тоя дискмен?
Преди няколко дни тя се беше оплакала, че е изпуснала на пода любимата си машинка, която пазеше като ценен подарък от някакво състезание още в трети клас, и оттогава тя отказваше да свири.
— Не – без да се обръща отговори момичето. – Баща ми опита, но не успя. Явно е за коша, ще си купя МР3 плейър.
Очите на Васко най-после грейнаха радостно. Той грабна дискмена, отвори капака му с една от отвертките на джобното си ножче, заразглежда вътре и накрая с две бързи движения намести нещо в механизма. Яна и Павел се обърнаха рязко заради изщракването зад гърбовете им.
— Какво правиш? – възмутено попита тя.
— Мисля, че току-що го поправих – усмихна се накриво Васко. – А ако не, нали и без това е за кофата?
Изглежда дискусията по бележката беше при вършила, понеже Яна се отлепи от бюрото и реши да пробва дали Васко не се бъзика отново с нея. Тя грабна първия, попаднал пред погледа ѝ диск, мушна го в дискмена и натисна бутона за старт. После бързо натика едната слушалка в ухото си и след секунди… блажена усмивка се разля по лицето ѝ.
— Работи! – възкликна тя, подавайки другата слушалка на момчетата. – Но… това е невъзможно! Баща ми е инженер. Машинен инженер. Той не можа да го оправи, а ти успя!
Васко вдигна рамене, усмихвайки се накриво.
— Явно има полза от това, че когато бях малък предпочитах да разглобявам играчките си вместо да игра я с тях – рече се той. – Но сега викам да си бием камшиците, Павка! Беше ми намекнато, че сме изчерпили лимита на гостоприемството за вечерта.
Девойката го погледна въпросително.
— Преди малко ти казах – баща ти се прибра. – Попита дали не сме гаджета – захили се Васко.
— Ох, ужасни са! – възмути се Яна. – Ако продължават да ме третират като хлапе, сигурно никога няма да имам гадже и дано тогава да са доволни! Ето, видял баща ми сега едно момче вкъщи, и вече си вади изводи....
— И аз съм момче – възрази Павел.
— Ти си друг случай – информира го Яна. – Теб те познават от години и ти имат доверие, че няма да прелъстиш „скъпоценната” им дъщеря. С други думи – не попадаш в категорията „опасни”.
Павел се почувства неудобно от развоя на диалога. Той грабна раницата си, която по навик беше взел, идвайки насам, и заяви:
— Аз съм готов. Да вървим, Вас.
Двете момчета стигнаха почти до предблоковата площадка, когато Павел се сети нещо и плахо спря.
— Дали не е по-добре и да си тръгнем поотделно, както предложи да направим с идването насам Яна? – прошепна той.
— Дам, може да е умно решение наистина. Ти върви, а аз ще звънна един телефон, докато се отдалечиш. И без това мислех да се завъртя към „Стъклото” да видя дали някой от бандата не е там.
„Бандата” на Васко бяха други три момчета, запалени по рока и метъла като него. Предната учебна година се бяха надушили в едно тематично заведение и бяха решили да започнат да пишат песни и да свирят заедно. Освен Васко, още едно от момчетата свиреше на китара, друго си падаше по барабаните, а третото твърдеше, че пее добре. Васко се беше навил да се заеме с баса. Всичко изглеждаше като да се подрежда идеално, изключая факта, че четиримата рядко се виждаха и още по-рядко свиреха. Ентусиазмът им за банда най-често се изчерпваше с това да говорят за музика с часове, докато пият бира или водка.
— Към какво? – попита Павел.
— „Стъклото”. Барът до булеварда.
Павката продължаваше да гледа без да разбира.
— Зарежи, едва ли го знаеш. Ти не ходиш по такива места – махна му Васко и извади мобилния телефон от джоба си.
Павел каза „чао” и понечи да излезе, но в последния момент се сети нещо и отново се върна.
— А утре какво ще правим? Вече имаме адрес, можем да отидем да видим какво има там.
— Да, вярно. Ще се чуем.
— Окей, ще ви звънна като стана.
— Кога ставаш?
— Към 8.
— Ти луд ли си?! – Васко не можеше да повярва, че някой би станал толкова рано в събота, освен ако не му е абсолютно наложително. – Мен не ме търсете преди обяд!
6
На следващия ден точно в 12 часа и една минута мобилният телефон на Васко завибрира до възглавницата и мощна струя „System of a Down” се стрелна право в лявото му ухо. Момчето с мъка протегна ръка към него.