— „Добро утро, скитнико! Добро утро, пияницо!” – фалшиво му запя познат глас в слушалката. – Ставай! С Яна ще правим конферентен разговор на Скайп, за да се разберем за днес.
— Уффф! – изпъшка Васко, разтривайки чело. – Не бих станал, но мисля, че трябва да ви кажа нещо важно.
Павката съвсем замлъкна от другия край на „жицата”.
— Чакаме те в Скайп – рече след няколко секунди той и затвори.
Васил направи кратък „сутрешен” тоалет и седна пред компютъра. Двамата му приятели наистина го очакваха. Първа заговори Яна:
— Здрасти, Вас! Как си? Май не много добре – тя се ухили заговорнически. – Говорим си сега с Павката, че можем да отидем до онзи адрес от бележката днес. Обаче сигурно ще е добре да побързаме в случай, че това е някакво работно място и съответно има работно време. Идваш ли с нас?
— Той каза, че има да казва нещо важно – припомни Павел.
— Да, ти ми каза вече – рече Яна и се обърна пак към Васко. – Е, какво е важното нещо?
— Ами, не искам да ви притеснявам, но снощи ми се стори, че имам „опашка”. Ти забеляза ли дали не следят и теб, Пав?
Павел вдигна рамене и обърна очите си нагоре като в усилен размисъл:
— Нееее… Нищо не съм забелязал…
— То ти си толкова разсеян, че какво ли изобщо те питам?
— Не съм разсеян, а обърнат към собствения си свят и концентриран върху мислите си… – заоправдава се другото момче.
— Добре, добре – намеси се Яна. – Мислиш или си сигурен, че са те следили?
— По-скоро съм сигурен. Усетих ги като отивах към бара, но на връщане – не. Обаче съм убеден, че не си въобразявам.
— Значи нито ти, нито Павел е безопасно сега да се появявате в близост до онзи адрес – заразсъждава на глас Яна. – Даже не бива да се появяваме заедно навън.
— Докога? – поинтересува се Павел.
— Не знам. Но трябва да отида до адреса сама.
— В никакъв случай! – опъна се Павел. – Може да е опасно.
— Освен това, ако тези от снощи са присъствали на задържането на Слав, може да те познаят и да направят връзка. Или може да следят и теб – добави Васко.
— Мен не са ме задържали и нямат в какво да ме обвинят. Някой си ми бил изкрещял нещо на улицата – голяма работа! Не би трябвало да ме следят.
— Нали точно ти казваше, че трябва да сме предпазливи? – настояваха момчетата.
— Добре! – съгласи се тя с тях. – Ще взема мерки.
— Какви мерки?
Яна се замисли какво би могла да направи.
— Ще се дегизирам! – хрумна ѝ след малко.
Васко се разсмя. Решението изглеждаше твърде елементарно, но пък можеше и да проработи.
— И как ще се дегизираш? Чакай, всъщност аз ще го измисля. Трябва да е нещо, което да е пълна противоположност на твоя стил.
Той замълча за няколко секунди и после рече:
— Определено грим, минижуп и токчета ще са достатъчни, за да те подмине и майка ти.
Павката се закикоти, представяйки си Яна, облечена като мадама.
— Може да ти направим и от онези, как им викаха... „вафлички” в косите? – каза той, при което и двамата младежи вече се запревиваха от смях.
— А изкуствени мигли да си сложа, не щете ли?! – Яна се правеше, че се цупи, но ѝ личеше, че също се забавлява.
— Да, да. И маникюр!
— Аз мисля, че ще избиеш рибата, ако сложиш и едни силиконови чорапи под поличката – едва не плачеше от смях Васко.
— Тогава вече де що има мъже по улицата, ще тръгнат след нея заедно с ченгетата – клатеше се в истеричен хилеж и Павел. – И всички целокупно ще разберат къде е адресът.
— Тогава по-добре да се дегизирам като бабичка, вместо като мацка. Или пък като момче.
Постепенно се успокоиха и заразсъждаваха по-трезво какво да се направи. Всички бяха единодушни поне за две неща: че нямат търпение да видят какво се крие на онзи адрес и, че въпреки това трябва да бъдат много внимателни.
Като за начало Яна реши да прерови гардероба на майка си. Не очакваше да намери там минижупи или силиконови чорапи, но господарката на дома им разполагаше с доста стилни тоалети, с каквито момичето не си представяше да се облича дори когато стане на годините на майка си. Сака, палта, кожени яки от лисица и широкополи летни шапки с кант в тон с банския? Това нямаше нищо общо с обикновените тесни дънки и с шарените кецове на Яна. Но можеше да свърши работа именно поради този факт. Момичето си спомни с ирония детството, когато дрехите, обувките, бижутата и гримовете на мама бяха за нея една вселена, изпълнена с чудеса. А сега тършуваше тук за първи път от седем-осем години насам.
Към един часá следобед беше готова. Погледна се в огледалото и се самоодобри. Беше навлякла еластично боди с дантелени ръкави, кожен елек, дълга до кокалчетата пола с голяма цепка, летни ботуши с невисок ток и най-важното – кожена каубойска шапка, която скриваше половината ѝ лице откъдето и да го погледнеш. Като финален щрих си сложи слънчевите очила и нахлузи една масивна гривна на лявата си ръка. Тъкмо стигна до вратата, когато се сети, че каквото и да има да взема от адреса, ще трябва да го сложи някъде. Върна се и грабна една голяма чанта за лаптоп. Баща ѝ беше на съботно парти у шефа, Алекс щеше да се прибере от урока си по шах най-малко след час – имаше достатъчно време, за да осъществи незабелязано новата си мисия.