На връщане журналистът продължаваше да бъде все така замислен, а Яна нямо недоумяваше на какво се дължи промяната в него. Чудеше се дали тя и момчетата не са му омръзнали вече. Зачуди се и дали причината не е в нея самата. Ами ако той наистина имаше чувства, каквито подозираха родителите ѝ?
Усети в стомаха си нещо, което не беше изпитвала досега. Едновременно там сякаш тревожно се преобърна топка от страх, но в същото време тя ѝ причини и една приятна топлина. Слав – влюбен в нея? Би било прекрасно! Или ужасно, имайки предвид мнението на родителите ѝ за него. Павката и Васко бръщолевеха нещо зад гърба ѝ, а тя избърза да го догони, защото той беше взел преднина от няколко метра.
— Как си? – попита.
Слав мълчеше, изглежда преценявайки какво да отговори. „Или иска да ми каже нещо, но се притеснява от момчетата“, помисли си Яна. Онова чувство в стомаха ѝ се засилваше. Сега вече към него се добави и осезаемо учестен пулс, и тя усети как по бузите ѝ се разля руменина. „Може би сега е моментът! Той може да е решил да говори вече с мен“. Тя изгаряше от нетърпение да стигнат до пресечката, където Павел и Васко ще свият към техния блок.
Слънцето вече се беше скрило и настъпваше все по-неприятен хлад. Яна издърпа ръкавите на якето си над китките и ги пъхна дълбоко в широките джобове на дънките си. Повървяха така още няколко метра и тогава Слав най-после проговори:
— Яна, аз… Искам да ти кажа нещо, но не смея. Не знам дали е дошъл моментът…
Най-после бяха наближили пресечката на момчетата и те изкрещяха дружно „Чаоооо!“. Яна им махна и си отдъхна. И се изчерви още повече от преди. „Знаех си!“, помисли тя. „Сега той ще ми го каже!“
Обаче Слав изпитваше колебания и това беше повече от видно. Изглежда трябваше тя да вземе нещата в свои ръце.
— Ние сме приятели, Слав, нищо не може да промени това – докосна го уж небрежно по ръката тя. – Щом искаш да ми кажеш нещо, направи го. Аз искам да знам. Няма смисъл да чакаш по-подходящ момент.
Слав се изкашля изкуствено. Напрежението във въздуха около тях беше станало плътно и неприятно като в претъпкан рейс през лятото. Вече наближаваха блока на Яна, а малко след ръба му се криеше и малката къща на Слав, която още повече предизвикваше презрението на майка ѝ към него. „Като е толкова голям умник, какъвто го изкарваш, защо живее в такава барака?“, често подхвърляше тя. Яна не се интересуваше в този момент от нейното мнение. Тя едва се сдържаше да не признае първа на Слав, че и го харесва и че да, може да излизат и само двамата, да се прегръщат, целуват и всичко друго, което хората, които се харесват, правят. Тя беше почти на осемнадесет години, но за първи път се чувстваше така.
Малко преди блока ѝ Слав рязко спря. Той се изкашля още веднъж и каза:
— Всъщност не знам дали изобщо има момент за това. Тоест, дали не е твърде късно, твърде рано или пък даже дали има нужда да го правя.
Колкото повече говореше, толкова това, което казваше, ѝ се струваше все по-объркано и неразбираемо.
— Открих нещо. Нещо важно. То трябва да се съхрани, но има хора, които не искат светът да узнае за това, което открих. Мисля, че те ме преследват… – и като че ли, за да потвърди думите и съмненията си, той се огледа и след кратка пауза допълни. – Едва ли е редно да забърквам и теб в тази каша, но няма на кой друг да разчитам, ако нещо се случи с мен – той вече шептеше, приведен към нея. – Ти знаеш, че много те ценя. Знаеш, че за мен си специална и смятам, че за годините си ти си много, много умна. Затова дълго мислих тези дни и реших, че ти си единственият човек, който може да ми помогне, единственият, на когото мога да се доверя. Вече реших – искам да ти дам нещо.
Той разкопча ципа на коженото си яке до половина и бръкна във вътрешния му джоб. Първото, което тя видя, беше нещо като сребърна верижка. Слав се поколеба последно за секунда и после бързо я сложи на врата ѝ. На верижката висеше малък ключ. Яна го разгледа с любопитство. Той изглеждаше старинен, вехт, но красив като бижу. Журналистът ѝ направи знак да го прибере под дрехата си и продължи:
— Този ключ е изключително важен за мен. Моля те да го пазиш като очите си. Има само два такива ключа – единият ще остане у мен, а другият поверявам на теб. Ако с мен се случи нещо, не допускай никой да ти отнеме този ключ. Скрий го някъде, където никой друг няма достъп, може би ще е добре дори да го държиш извън дома си. Зарови го на някое скришно място, ако искаш. И помни – ако някой те разпитва за нещо – нищо не знаеш!