Тя излезе от апартамента и превъртя ключа в ключалката. И тогава осъзна, че не е взела най-важното – ключето на Слав. Притича до терасата и грабна една саксия с драцена. Повдигна растението, а то се отдели от съда заедно с цялата пръст, полепнала около корените и част от стеблото му, все още във формата на саксията. Яна бързо грабна ключето, скрито под растението, върна палмата в предишния ѝ вид на цветарника и тръгна отново навън.
Излизайки от входа се стараеше да не се озърта наоколо, за да не стане съмнителна за евентуално душещи наоколо ченгета. Тръгна с уверена крачка към познатата трамвайна спирка и чак когато стигна там, се спря и се огледа. Не изглеждаше като да я следят. Времето беше отново прекрасно и много хора вероятно се бяха изнесли за уикенда далеч извън столицата – по целия ѝ маршрут до спирката беше мернала не повече от трима или четирима души. Трамвай номер 10 или беше минал скоро, или нямаше други желаещи да се качат на него днес освен нея. Изглеждаше, че ще се чака. Телефонът ѝ иззвъня. Беше Павел.
— Какво стана? – попита той.
— С кое какво е станало?
— Ами, дегизира ли се? Тръгна ли?
— Да. Споко. Всичко е наред.
— Видя ли за „компания”?
— Мисля, че нямам.
— Може да е добре да те пресрещнем с Васко някъде, или да те изчакаме близо до адреса, за да сме наоколо, ако ти потрябваме…
— Престани да се притесняваш, Пав! Всичко ще бъде наред. В момента за мен е по-безопасно вие двамата да сте възможно най-далеч. Колкото по-малко насочваме вниманието на наблюдаващите ви към адреса от бележката, толкова по-добре.
Павел едвам се съгласи да си остане вкъщи. Притеснението му беше твърде силно дори за него, който беше вечно тревожен.
— Тогава да измислим сигнал за помощ. Ако нещо се случи с теб и можеш да ни се обадиш само за съвсем кратко, трябва да имаме кодирана дума, която означава „Тревога, момчета!”.
— Ох, стига с този филм! Просто отивам да взема някакви документи. В момента няма жив човек около мен.
— Ама, не разбираш ли, че това е даже още по-страшно и опасно, отколкото, ако по улиците имаше тълпи?! И друго – не се знае какъв е този човек, от когото ще вземеш документите. Може той да не пожелае да ти ги даде просто ей така. Ами, ако реши да ти направи нещо? Или да те задържи като заложник например?
Само за да го успокои, Яна се съгласи да изберат кодирана дума. След около още три минути дискусия се разбраха, че ще използват международно-приетата дума за тревога „Mayday”, повторена три пъти. Яна за първи път чуваше за този сигнал и той ѝ се стори много забавен.
Трамваят се зададе бавно по релсите и тя затвори телефона. „Майски ден” мислеше Яна с насмешка докато пътуваше в него. „Ама наистина много глупости чете това момче!“ Тя извади от чантата си листа, на който си беше изпринтила карта на района около целта. Беше проверила в нета и знаеше, че адресът е близо до трамвайната спирка, на която трябва да слезе, но все пак щеше да се наложи да повърви, заобикаляйки откъм улица „Одрин“ или да потърси пролука между блоковете на булевард „Стамболийски“. „Може би по-дългият маршрут ще е по-сигурен“, размишляваше тя.
Механичния глас в трамвая обяви „Спирка Одрин“. Яна слезе и тръгна. Първо по „Одрин“, после надясно по булевард „Тодор Александров“. Откри търсената улица бързо благодарение на картата. Колкото повече приближаваше адреса обаче, толкова повече забавяше крачка. Беше ѝ трудно да определи на какво се дължеше вълнението ѝ. Дали се беше поддала на тревогата на Павел или просто беше опиянена от мисълта, че е толкова близо до това, което Слав ѝ е оставил? Тя не знаеше, но се чувстваше особено. Какво ли можеше да е открил Слав? Къде го е открил и кой иска то да остане скрито? Какво ще прави тя с въпросните документи, когато ги вземе? И какъв ли беше този Начо, и изобщо – що за име беше това? Дали всъщност това беше точното име или са го разчели неправилно?
Точно пред номер 34 на същата улица имаше спрян автомобил с отворен преден капак. Яна забеляза, че зад капака има човек, който човърка нещо по колата и реши да попита първо него за въпросния Начо преди да е влязла в това, което изглеждаше като малко магазинче под номер 34. Тя заобиколи и видя възрастен мъж със странен вид. Побелелите му дълги коси бяха хванати в небрежна плитка на тила, прошарената му брада беше небръсната поне от няколко дни, а облеклото му се състоеше от смешен шарен потник и милитъри панталони, над колана на които комично се подаваше немалко бирено шкембе. Изглеждаше като рокерска версия на Гандалф или Дядо Коледа, но без дългата брада, разбира се.