Тя кимна:
— Разбира се! Обещавам!
Напъха плика в чантата за лаптоп, а Ничо заключи часовника и рече:
— Нали нямаш против да задържа ключа? На теб той повече няма да ти трябва, а на мен ще си ми върши добра работа както преди. Имах два, но Слави поиска да ги вземе и двата за всеки случай, та другият остана у него.
Яна нямаше какво да възрази на това. Само ѝ се искаше да го попита нещо.
— Щом ти си му баща и документите през цялото време са били при теб, защо наистина не ти е оставил единия ключ?
— Според мен, защото се страхуваше, че може да ме пречупят да призная за часовника, ако стигнат до мен – отговори Ничо. – Той знае колко много го обичам и, че бих направил всичко, за да е добре, дори това да означава да издам тайната му. Мислеше, че така ще е по-безопасно за всички ни – всеки да има само по едно парченце от пъзела.
Докато говореха за това, вече бяха стигнали до вратата на магазина. Беше време Яна да тръгва, но внезапно ѝ се прииска да направи нещо друго. Тя разтвори ръце и силно прегърна възрастния мъж. Той отвърна на прегръдката ѝ топло и по бащински.
— Ако имаш нужда от нещо, знаеш къде да ме намериш. Или се обади – рече той, напъхвайки визитка за магазинчето в ръката ѝ.
7
Веднага щом се прибра у дома, Яна привика там и двамата си приятели, но не можа да изчака тяхното появяване преди да отвори плика. Просто изгаряше от любопитство да види какво се крие вътре. Беше един от онези пликове, които беше виждала у Слав – странни, различни, непознати по тези места жълтокафеви пликове с формат А4 и с метална закопчалка – пластина с две по-малки, които се събираха нагоре, за да отвориш плика, промушвайки ги през малка дупка от другата страна или се пъхаха в дупката и разперваха, за да го заключиш. Слав ѝ беше обяснил, че си е донесъл няколко от тези, когато е пътувал до САЩ. С треперещи пръсти Яна докосна двете малки пластинки и ги натисна нагоре. Пликът не беше обемист, никак даже. На пръв поглед ѝ се беше сторило дори, че е празен. И ако не познаваше Слав добре, можеше лесно да се заблуди, че е така, но тя беше сигурна, че той не би изиграл нито нея, нито пък собствения си баща по такъв начин.
Но ето я сега, сама в стаята си с плика, готова да пъхне ръката си вътре. Без да знае какво да очаква. Без идея какво толкова важно би могло да се скрие в един почти празен плик. Яна пое дълбоко дъх и надникна. В плика се мъдреше един единствен обикновен лист. Тя го издърпа нетърпеливо навън и застина с широко разтворени очи и устни.
От унеса я изтръгна звънецът на вратата. Продължително, настойчиво звънене на човек, който иска всички наоколо да разберат, че той е пристигнал. Само един човек, когото тя познаваше, звънеше така. Васко.
Яна остави листа на бюрото си и се запъти да му отвори. С облекчение видя, че с него е и Павел. Не беше в състояние да започне да обяснява каквото и да било само на Васко, който винаги изглеждаше така, сякаш не е съвсем на тази планета и е над всички ежедневни неща. Трябваше ѝ някой по-концентриран, но пък Павел изглежда в момента се интересуваше не толкова от постигнатото, колкото от нещо друго:
— По телефона каза, че при срещата ти с този човек на адреса от бележката е имало някаква изненада – задъхано рече той, докато смъкваше раницата от гърба си. – Кажи за какво става въпрос. Как се държа той с теб? И изобщо какво се случи по време на тази мисия?
— О, той се държа с мен прекрасно! – възкликна Яна и отново се изпълни с топли чувства, спомняйки си срещата от преди малко. – Беше наистина много мил. Всъщност, оказа се, че това е бащата на Слав.
Младежите наостриха уши.
— И какво, как изглежда той? Какво ти каза? За какво беше ключето? – заразпитваха един през друг.
Яна им разказа всичко. Когато приключи, размаха пред носовете им листа от плика. Не можеше да скрие разочарованието си от тях.
— И… ето за какво са били всичките ни усилия – рече тя, въздъхна и се сгромоляса на стола до бюрото си.
Павел успя пръв да го грабне и веднага впи жаден поглед в съдържанието му. Васко занаднича над рамото му. На листа имаше сложна схема от немалко колони и още повече редове, а под тях току в една, току в друга графа имаше поредици от цифри. Цялата информация, написана с думи, беше и на Български, и на Английски език. Най-отгоре с големи букви беше изписано „Международен бърз влак № 292 – 293“, а отдолу „София – Белград – София“. В колоната точно по средата бяха изброени гари, започващи кой знае защо с Бургас най-отгоре, и завършващи логично с името на Сръбската столица.
С кръгче, направено с химикал, беше оградено числото 292 над най-лявата колона, а отстрани на таблицата имаше надраскани на ръка бележки, които гласяха само: „357-113321, ↑ „.