Отново ребус. Отново загадка. Или още по-лошо – отново нищо! На Яна ѝ идеше да заскубе косите си от гняв. Толкова труд и тревоги, за да достигнат до разписанието на влака София – Белград?! Все още не можеше да повярва. Не знаеше дали да си отдъхне от това, че явно намереното от Слав не е изобщо кой знае какво или да се гневи заради игричката, в която той я бе вкарал. Да беше ѝ казал само това „292 – 357-113321“, каквото и да означаваше то, и да не беше я подлагал на клопката с ключа и всичко останало.
— Защо го е направил, по дяволите? – изкрещя тя, без да се замисля, че приятелите ѝ няма как да знаят. – Защо уж се е доверил на баща си, а после и на мен, като това не води до нищо?!
Павел я виждаше за първи път разстроена до такава степен и инстинктивната му реакция бе да я хване леко през кръста и да я отведе да седне на леглото. Още щом усети опората му, тя се свлече на него, хлипайки и заравяйки лице в шепите си. Момчето бързо се отдръпна назад. За разлика от Васко, той познаваше гнева ѝ доста добре и очакваше всеки момент този тих рев да изригне в хвърчащи из стаята предмети. Най-доброто, което му се струваше, че може да направи, за да помогне на Яна, бе да разгадае скрития смисъл на надрасканото от Слав. Без излишни приказки той вторачи отново поглед в драгоценния лист.
Момичето все още приплакваше приглушено, прегръщайки възглавницата си, когато Павел размърда устни. Васко беше клекнал до нея, приглаждаше косата ѝ и тихо ѝ шептеше нещо, което вероятно трябваше да я успокои. Успокои я обаче гласът на Павел:
— Според мен Слав е оставил нещо в някакъв влак – плахо започна разсъжденията си той. – Сигурно това е нещото, което съдържа най-ценната информация. Или пък следващото парче от пъзела, както го е нарекъл баща му. Да видим какво можем да разберем от този лист. Това явно е разписание за два влака: 292 и 293, но нас очевидно ни интересува първият, съдейки по очертаното с химикала. Този влак отпътува от София точно в 20:30 часа, а пристига в крайната си точка в 4:54 часа сутринта.
— Супер! И какво ни интересува нас това? – презрително изкриви лице Яна.
— Ами... сигурно трябва да намерим този влак. Вероятно точно там е скрито нещо важно. Както сам ти е казал, Слав е мислел, че не може да се довери на никого докрай, мислел е, че може да разчита единствено на себе си. Затова може да е оставил документите си на едно такова обществено място, каквото е влакът – хем ужасно достъпно, хем затова съвсем небудещо подозрения.
Яна беше надигнала глава от възглавницата и слушаше внимателно.
— А защо тогава беше целият този театър с ключа? – попита тя. – Защо не е оставил при баща си особено ценната информация или направо не беше казал на него или на мен за влака?
— Защото той му е баща, а ти – приятелка. И Ничо ти го е казал – вие двамата държите твърде много на Слав и затова можете лесно да станете обект на манипулация, ако да речем стигнат до някой от вас и ви заплашат с неговата сигурност. Изглежда затова Слав е направил не един, а поредица от ребуси, никой от които сам по себе си да не е достатъчен за разплитане на загадката, ако случайно попадне в лоши ръце.
— И пак не ми се връзва – каза тя, но вече изглеждаше много по-успокоена от наличието на някакви разсъждения. – За какво ще му бъде да ми оставя част от някакъв пъзел и в същото време ще ми казва, че се надява никога да не се налага да използвам ключа?
Павел не можеше да разбере как тя не можеше да разбере.
— Ами... сигурно наистина е очаквал да не се налага – отговори ѝ. – Може би до последно се е надявал това, което се случи, да му се размине. И в даден момент сам да вземе скритата си информация и да я публикува.
— И цялата предпазливост с шифъра, скрит под прага и разписанието в часовник според теб са били просто ходове да скрие информация, която той много добре е знаел къде се намира? За какво? Няма смисъл! Все едно да насочва себе си към нещо, което знае. Или уж да крие нещо, което всъщност е искал да бъде открито?
Последните ѝ думи наредиха докрай наличните брънки от нещо, което се въртеше несвързано и в главата на Павел. Разбира се! Точно въпросът „защо“ беше най-правилният в момента. Не „кой”, „кога”, „как” или „къде”, а „защо”. Прозрението изплува в мозъка му и той бързо изстреля думите преди да ги е забравил:
— Защото може да се е съмнявал, че ако го заловят, ще му причинят неща, заради които той самият да не може повече да ги намери. Искал е да може да ги намери и някой друг. Някой като нас. Или пък точно ние.
Яна го изгледа с насмешка, а Васко изпуфтя по-скоро с досада: