— Уфф! Това с „може да е мислил, че ще му причинят неща, заради които бъра-бъра“ звучи толкова в твой стил. Или по-точно в стила на шантавите конспиративни теории, които четеш. Няма такова нещо като „промиване на мозъка“, човече! Разбери най-после! Няма психо-оръжия, които да изтрият паметта ти, особено за нещо, на което супер много държиш. Такива неща съществуват само във филмите.
— И в книгите… – унизен от реакцията им, тихо добави Павел.
— Добре, и в книгите – съгласи се Васко. – Но не и в реалния свят.
Павел проведе кратка вътрешна борба преди да изкаже и последното си предположение. Мислеше да им го спести, но с подигравките си те просто не му оставяха шанс.
— А какво, ако е очаквал никога да не успее да го вземе и публикува самия той, ако го заловят? – каза той, усещайки нарастваща тръпка на садистично удоволствие. Гледаше Яна право в очите. Отдавна му се искаше да разбере какво има между нея и журналиста, но никога не си беше представял да я попита пряко. Сега имаше възможност поне индиректно да разбере какво е отношението на най-добрата му приятелка към този мъж, с когото той не можеше и не смееше да се сравнява и мери.
Яна беше вдигнала въпросително вежди, но мълчеше, очаквайки Павел да продължи мисълта си.
— Какво, ако изобщо не е очаквал да се върне, ако някой ден го хванат? – забоде финала на предположенията си той.
— Защо да не се върне? – с пресипнал глас попита момичето.
— Ами, защото… може да му се случи нещо. Инцидент, внезапна трагедия, смърт…
Думите му предизвикаха конвулсия по лицето на Яна. Тя понечи първо пак да се усмихне иронично, но след секунда си даде сметка, че Павел може и да има право. Хората, които отведоха Слав, очевидно не бяха от тези, с които човек можеше да си прави майтап, както приятелите ѝ бяха изиграли другите полицаи. Сърцето ѝ се сгърчи от болка. Тя притисна отново възглавницата до тялото си, зарови глава в нея и, обгръщайки коленете си с ръце, пак заплака.
— Защо ти трябваше да я разстройваш?! – врътна се към него Васко. – Разбира се, че Слав ще се върне. Сигурно още утре. Или след седмица. Но ще се върне!
Павел обаче беше получил отговор на въпросите си и вече не го интересуваше нищо друго. С едно бавно, уморено движение той вдигна раницата си от пода и се изниза от стаята и апартамента. Тръгна по улицата към своя блок. В съзнанието му се въртеше само реакцията на Яна, потвърждаваща опасенията му, както и увереността, с която Васко му изкрещя, че Слав ще се върне.
Гърлото му беше пресъхнало, чувстваше се безкрайно отпаднал и изтощен, гадеше му се и му се искаше да спре и да умре на самата улица, или още по-добре – да се разтвори във въздуха и да изчезне. След всичко, което беше направил за нея, след всичко, което беше готов да направи за нея и в бъдеще, цял живот, тя не беше забелязала нищо... Беше се влюбила в друг. А „Слав ще се върне. Сигурно още утре. Или след седмица…“ напомняше гласът на Васко в главата му отново и отново.
8
Но Слав така и не се върна.
В понеделник сутрин колелото на обичайния живот се завъртя по старому и изглеждаше, че всичко е нормално, но тримата приятели вече не бяха същите. В училище не си разменяха бележки в час, пристигаха и си тръгваха поотделно, а в междучасията страняха един от друг, все едно никога не са се познавали.
Васко понякога правеше опити да контактува с Яна, но тя не отговаряше – само гледаше вглъбено в нищото. Обичайният блясък в очите ѝ беше на път да изгасне. Павел също ѝ хвърляше тайно по един поглед, когато знаеше, че тя не го гледа, но нямаше желание да разговаря с нея. Нямаше какво да ѝ каже. Не искаше да я успокоява за отсъствието на Слав, това беше твърде болезнено за него. Не искаше и да продължава да се преструва, че чувствата на Яна към този мъж са му безразлични.
Когато я беше срещнал отблизо за първи път, тя беше като зверче, готово да схруска всеки по пътя си – със знанията си, с грубо налаганото си мнение или дори с физическа сила, ако се наложеше. С годините, благодарение на близостта ѝ с Павел и с неговото спокойствие, с приемането и грижата, които той ѝ показваше, Яна значително се бе успокоила. Все още имаше гневни изблици и амбиция да се налага над другите, но те ставаха все по-сдържани и социално допустими. Бавно и търпеливо Павел я беше шлифовал до една по-приемлива версия на самата нея без да отнема от вътрешния ѝ плам за нещата, с които се заема и без да променя съвсем същността ѝ. Защото той харесваше същността ѝ. Тя беше твърде различна от него, но точно това го привличаше. Беше я приел такава каквато е с всичките ѝ недостатъци и подкрепяйки я, беше успял до голяма степен да ги превърне в нейни силни страни. С различията си двамата се допълваха до един почти съвършен екип.