Сега се чувстваше предаден. Подозираше, че тя страда най-вече заради Слав, но тайно се надяваше, че поне малка част от тъгата ѝ се дължи и на загубата на него самия като приятел. През целия си живот беше имал само майка си и Яна. Само двама човека в целия свят, на които можеше да сподели без резерви мислите си и да се чувства приет. А сега Яна я нямаше вече за него. Хем беше тук, хем не беше. Тя ужасно много му липсваше, но Егото му... то беше по-силно.
В същото време в главата на Яна се въртяха непрекъснато спомени и мисли от предишната седмица. Ареста на Слав, бележката под прага, желанието ѝ да открие начин да разбере къде е той и забраната от бележката „Не ме търси“. Искаше ѝ се да пренебрегне това, да зареже училището и да тръгне да го търси. Гневът ѝ заради откритото в плика се беше изпарил и на негово място се бе настанил копнеж за един само разговор, една среща. Едно напомняне, че всичко е било преувеличено, а той е добре и ще се върне скоро.
Нямаше сили и енергия за нищо. Дори четворката, изкарана по химия в сряда не я трогна както обикновено, когато подскачаше да си търси правотата при всичко под пет. Просто сгъна контролното на два пъти, отвори ципа на най-малкия преден джоб на раницата си, за да го прибере и тогава… Тогава забеляза там нещо, което беше забравила. Визитката от магазина на Ничо! Как беше могла да забрави? Тя е никоя за полицаите, но той му е баща. Сигурно има информация за него и дори достъп до мястото, където го държат. Едва издържа до края на часовете, за да се прибере и да набере номера.
Загриза кожичката до нокътя на левия си палец, докато телефонът даваше свободно и чакаше някой да вдигне от другата страна. Отговор нямаше. Чак късно вечерта на другия ден телефонната слушалка в ръката ѝ изпука и отсреща прозвуча познатият глас.
— Моля! – рече уморено Ничо. – Никола на телефона.
— Здравей, Ничо! – насили се да се усмихне Яна, въпреки, че той не можеше да я види. – Обажда се Яна – приятелката на Слав. Извинявам се за късния час. Исках само да попитам дали имаш някакви новини за него. Къде е той, как е?
Изпукване в телефона, продължително мълчание. Тя вече мислеше, че връзката се е разпаднала, когато чу гласа му, още по-отпадал и от преди малко:
— Съжалявам, Яна…
Не беше необходимо да казва нищо повече. Тя разбра. Съзнанието ѝ потъна за секунди в бездънната пропаст, от която ѝ се стори, че няма да има измъкване.
Първо на вратата на къщата на Слав се появи некролог със снимка, на която той беше загадъчно усмихнат и изглеждаше почти щастлив. Денят беше необичайно студен за началото на Април и вятърът игриво се промъкваше под прикрепения с четири кабърчета лист, създавайки усещането, че лицето на него е живо и току ще проговори. В петък централните ежедневници едновременно със социалните мрежи в Интернет гръмнаха със съобщението, че журналистът С. К. е починал при странни обстоятелства във верижна катастрофа на един от големите столични булеварди при ескортирането му до Института на МВР. Придружаващият го полицай беше оцелял, но веднага след инцидента беше напуснал системата на МВР. Само едно жълто издание си позволяваше дързостта да предположи, че колегата им е станал жертва на атентат и изтъкваше недостатъците в предохранителните мерки на местата за задържане. Всички останали медии премълчаваха въпроса какво точно се бе случило. „По случая е заведено следствие“, отбелязваха сухо. Други съобщаваха: „Разбрахме, че на Коларов е било наложено наказанието задържане под стража по обвинение в опит за накърняване сигурността на страната.”
В страницата за тъжни вести на най-популярния ежедневник се посочваше деня и мястото на насроченото погребение: „В 11 ч. в неделя, на 6-ти април, ще се проведе опело в храм „Св. Неделя“ в памет на журналиста и писател Станислав Коларов. Опечалените лица…“ Яна нямаше сили да прочете останалото. Опечалените лица… Колко стерилно и отвратително звучеше всичко това.
Очите ѝ ставаха все по-големи и червени от плач. Отказваше да приеме, че случващото се е реално, и в същото време не можеше да спре онази болка, която връхлиташе сърцето ѝ на тласъци от момента, в който Павел допусна недопустимото. „Слав е мъртъв… – припомняше ѝ рационалното, останало в мозъка ѝ. – Няма връщане назад…“ Но една частичка вътре в нея се противеше и крещеше на всичко останало да замълчи. „Това е лъжа! Не може да бъде вярно!“, твърдеше тя.
Болката, страхът и гневът се бяха вплели около гърлото ѝ в примка от бодлива тел. Спомените ѝ се мятаха между всякакви случки от последната година – паркът, неделните следобеди със Слав, неговите загадки, смехът му, изящните му пръсти и потръпването, което предизвикваха у нея, когато дори случайно я докоснеха. И също онзи щипещ студ вечерта, когато той ѝ даде ключето и я помоли за помощ. Той за първи път я беше помолил за помощ. Той – големият, силният, умният Слав, се беше доверил на нея, а тя не беше могла да се справи...