Трепереше. Успя да съсредоточи съзнанието си само за няколко минути, през които надраска върху набързо откъснат лист от тетрадка няколко реда:
И студът навън,
и мирисът на отлетяла зима.
И килимът от обрулени листа,
и крясъкът на вятър във комина,
и онази неувяхваща тъга,
която дойде и не си замина...
Всичко си белязал с твоя знак
и при тебе ще се връщам пак и пак...
Прочете написаното няколко пъти, разтърсвана от плач и действително усещан студ. Накрая, изчерпила всичките си сили, заспа на канапето в хола.
9
Не можеше да я гледа така унила и отчуждена. Беше разбрал за Слав от фейсбук и за негова собствена изненада това, което почувства не беше триумф, че се е оказал прав, нито успокоение заради внезапно изчезналия от пътя му съперник. Не беше дори обичайната тревога за Яна и това как е тя. Изпитваше вина. Дълбок срам и вина го разтърсиха още щом прочете заглавието на първата публикация в нета. Павел може да се беше самобичувал през целия си живот с какви ли не грозни думи, които сам бе измислял за себе си или другите му бяха преписвали, но никога, никога до този момент не се беше чувствал като коравосърдечен човек.
А сега пред погледа му изникваше само сцената, когато каза на Яна, че Слав можеше не да се върне, а да умре. Спомни си удоволствието от онази жестокост, която го накара да впие очи в нейните, за да види дали мисълта за това може да я накара да изстене като дивеч, достигнат от куршум на ловец. Даде си сметка, че въпреки обичта си към нея, за първи път съзнателно се беше опитал да я нарани. И беше успял. Той не беше в действителност виновен за смъртта на Слав, но мисълта, че я беше предрекъл, както и за това, че поне за малко я бе пожелал, не му даваше мира.
Павел не знаеше дали е разумно да се опита да поговори с Яна точно сега. Какво можеше да ѝ каже? Да поднесе съболезнования? Или пък да предложи да я придружи на погребението, за да ѝ бъде опора, както винаги досега? Нито една от тези идеи не му се струваше удачна след случилото се в събота вечер. Яна не разговаряше с него от седмица, не можеше да разчита и на Васко за съвет, тъй като той също го отбягваше и го гледаше с презрение, когато погледите им се срещаха. На всичко отгоре предстоеше ваканция. Значи още десет дни нямаше да може да поговори с никой от двамата. Това го съсипваше и го давеше в отчаяние и тъга. „Винаги съм имал само мама и Яна за съвет“, припомни си Павел. „Мама и Яна...“ В тази мисъл имаше всъщност и нещо успокояващо. Щом не можеше да разчита на Яна сега… трябваше да поговори с мама.
Мария, майката на Павел, беше почти на 36, но изглеждаше с десетина години по-стара. Ранното забременяване от „безименната” ѝ първа любов, за която тя не обичаше да споделя много дори със сина си, прекъсването да учи в елитната гимназия, в която си бе спечелила място с много труд, следващите години на борба с родителите ѝ заради решението да задържи детето и да го отгледа сама, ученето във вечерна гимназия, за да завърши поне средно образование, както и всички безсънни нощи около болнавото хлапе и притесненията за него – всичко това се бе врязало в дълбока бръчка между двете ѝ вежди и бе очертало ореол от побелели кичури в скромно прибрания над челото ѝ кок.
Тя изслуша сина си със същото загрижено спокойствие, с което преди години му помагаше да пише домашните си, а той знаеше много добре какво се крие зад тези топли, тъмни очи, и зад мълчанието им. В тях нямаше укор, нито желание да заеме страна. Имаше мисъл, преценка, анализ и както винаги – нежелание да ги предостави наготово. „Няма да ти правя мечешки услуги, моето момче“, казваше често тя, когато като по-малък Павел опитваше да я накара да реши задачите по математика вместо него или да му подскаже в какво време трябва да е глаголът от домашното по Английски. „Аз съм тук, за да ти помагам, когато ти е трудно, но не и за да решавам твоите задачи вместо теб. Да ги решиш си твое задължение“.