— Може ли да дойда с вас? – запремига на парцали той.
Яна погледна с тревога към майка си, която беше последвала Алекс.
— Имаш урок по шах след няколко часа – сухо му припомни жената зад него.
— Моля те, мамо! – вдигна влажно-сини очи към нея детето. – И аз го познавах. Не толкова, колкото кака, но от един пропуснат урок нищо няма да ми стане. Нали вчера ходих, ще потренираме довечера с татко. Обещавам.
Яна се трогна от неочакваната реакция на брат си и усети как сълзите не се побират и в нейните очи, а се търкулват неудържимо по още по-изпъкналите през последните дни скули на лицето ѝ. Тя извърна глава, за да ги скрие от майка си.
Жената се поколеба.
— Както прецени сестра ти – отсече в крайна сметка.
Яна кимна за съгласие. Зарадван, Алекс се шмугна обратно в апартамента, за да обуе обувките си. Справи се по-бързо от обикновено. Когато застана до сестра си, готов да тръгне, хвана ръката ѝ и тихичко ѝ прошепна:
— Нали си обещахме да сме заедно до края?
Яна вече не можеше да крие плача си и шумно захлипа, надявайки се шума от стъпките им по стълбището да го заглуши. „До края“ мислеше тя, „До самия край наистина. До най-неочаквания и трагичен край…“
Шествието беше грандиозно. Пред централната църква се беше събрало огромно множество, мяркаха се и поне два телевизионни екипа с камери. За първи път за Яна и Васко стана ясно, че Слав не е бил обикновен журналист, че е бил ценéн и обичан от много хора. От шушукането между събралите се и репортажите пред храма младежите разбраха, че случилото се със Слав е смятано за инцидент и че останките след него са били нищожни. И действително, отивайки да оставят цветята си, те се озоваха пред затворен, вероятно запечатан ковчег, както когато се правеше в случай, че тялото на покойника липсва или е твърде нелицеприятно, за да се излага на показ.
Мирисът на тамян, хорът, припяващ над главите им и притискащите ги от всички страни хора създаваха у Яна нарастващо усещане за клаустрофобия и параноя. Отново ѝ беше трудно да си поеме дъх, студена пот изби по челото ѝ и се заспуска надолу към яката на роклята. Васко забеляза колко е бледа и задърпа нея и хлапето да вдишат въздух навън. Яна упорстваше известно време да остане до края на службата, но накрая прецени, че той е прав и се подчини. Едва излезли навън обаче, там я очакваше следващ удар.
До една от върбите край църквата кротко пушеше Ничо. Изглеждаше състарен и изгърбен. В очите му нямаше и помен от онази веселост, която Яна бе видяла само преди седмица в магазина. Тя отиде до него и го прегърна. Представи му брат си и Васко, всички изказаха съболезнования. Ничо я гледаше все така благо, но празно. А тя не можа да се спре да не му зададе въпросът, който я беше тормозил непрекъснато през последните две денонощия.
— Как? – прошепна тя.
Никола само поклати глава и тръгна обратно към църквата, настъпвайки фаса си.
Яна обърна глава, за да проследи бащата на Слав с поглед и тогава го забеляза. Черен стар панталон и познатия черен пуловер, който носеше понякога в училище. Стоеше от страната на хотела, встрани от входа на църквата и, стискайки букет от четири алени рози, гледаше право към нея. Нервите ѝ не издържаха.
— Той какво прави тук?! – кресна тя в посока към Павел и скочи, сякаш готова да се хвърли към него и да вкопчи ръце в шията му. Васко я хвана. Няколко минувачи извърнаха любопитно глави.
— Спокойно – зашепна в ухото ѝ Васко, все още обвил ръце около кръста ѝ. – Не е сега моментът, Яна. Знаеш го.
Тя знаеше, но не можеше да забрави. Присъствието на Павел тук сега ѝ се струваше толкова дръзко и нахално, толкова неописуемо зловещо, толкова болезнено. На всичко отгоре… Какво правеше той? Вместо да разбере гнева и болката ѝ и да побегне, вместо да се скрие от очите ѝ, за да не я дразни повече… Напротив. Той тръгна към нея. Яна вече беше наистина готова да го удуши.
Вътрешно Павел трепереше досущ като листата на плачещите върби около църквата. Знаеше, че няма да е приет добре, но не очакваше открита агресия от страна на Яна. Виждаше ненавистта в очите ѝ, тя го плашеше до смърт, но сега по-силно бе желанието му да върне приятелите си. Трябваше да бъде твърд и смел в намеренията си. Трябваше да направи най-трудното нещо – да се извини и да поиска прошка. Просто трябваше.
Когато я наближи, вече не можеше да я гледа в очите. Наведе поглед към цветята в ръцете си и се приготви за шамар, ритник или каквото и да е, което знаеше, че заслужава.