— Ама…, аз наистина нищо не знам….
— Така е най-добре. И на никого нищо не казвай за ключа! Даже на момчетата. Разбра ли?
Тя кимна.
— Благодаря ти, Яна! – облекчено въздъхна Слав. – Надявам се никога да не ти се налага да използваш този ключ.
Той се наведе и бързо я целуна по челото, след което каза „Чао“ и тръгна към дома си.
Яна остана още няколко минути на същото място. Студът се засилваше и вятърът я щипеше навсякъде, но тя не усещаше нищо. Имаше нужда от време да събере мислите си преди да се прибере. Седна на стълбите пред входа на блока и остана така, загледана в нищото, докато студът окончателно не я принуди да влезе.
Родителите ѝ я очакваха в дневната, гневни заради късния час, в който тя се прибра. Баща ѝ, скръстил ръце и крака, беше лениво потънал в един от фотьойлите, но от очите на майка ѝ изскачаха искри.
— Колко е часът?! – започна тя.
Яна обаче беше с толкова натежала от мисли глава, че поредният домашен скандал не би могъл да я трогне особено. По принцип изпитваше респект към родителите си, но този път само им махна с ръка за поздрав и подмина към своята стая. Дори майка ѝ разбра, че нещо необичайно се случва с нея и явно реши да я остави намира.
Момичето се затвори в стаята си, готово да заплаче. Значи заради някакъв си ключ е било всичко – мълчанието и замислеността на Слав, неговото внезапно охладняло отношение. А нейното вълнение и очакване на чувства от негова страна са били напразни... Гняв и болка се бореха в стомаха и гърдите ѝ. Заради пропилените ѝ мечти, на Яна ѝ идеше да захвърли някъде проклетия ключ и никога повече да не го погледне. Тя се зарадва вътрешно за това, че поне успя да овладее желанието си да признае на Слав за своите чувства към него. След всичко случило се, се чувстваше като пълна глупачка. Очакваше, че той ще я прегърне и ще ѝ обещае да е винаги до нея, а какво получи всъщност? Ключ! Но не към сърцето му, очевидно…
И все пак в нея напираше още едно чувство, още нещо, което не можеше да определи. Любопитство може би. Слав беше казал накрая, че се надява тя никога да не използва ключа. Значи, въпреки вида му, той можеше да бъде използван? За какво ли? Какво ли би могло да отключи това малко, вехто ключе? И каква беше цялата тайна около него, цялото това суетене да бъде скрито възможно най-добре?
Тя легна в леглото си и се разплака. Плачеше повече от унижение заради младежката си наивност, отколкото заради пропиления шанс да бъде със Слав. Обърна се, за да прегърне възглавницата си, и в този момент ключът отново напомни присъствието си с хладината по кожата ѝ. „Отвратителен ключ!“, помисли си тя.
Когато се успокои, Яна се опита да премисли отново цялата случка, доколкото можеше обективно. Какво друго беше казал Слав? Беше казал, че я цени и няма на кой друг да разчита. Значи той ѝ имаше доверие, което тя трябваше да оправдае. Неговият страх, че е преследван, ѝ се видя пресилен, дори малко смешен, но какво ако имаше и доза истина във всичко казано от него преди да се разделят? Тя се замисли къде би могла да скрие ключа. Сети се за поне три места, но дали те бяха достатъчно сигурни? „Ще го понося няколко дни преди да реша“, помисли си тя. „И без това да е у мен засега ще е най-сигурно“.
После отново се обърна и заспа с мисълта, че ако не Слав до себе си, то поне има до сърцето си нещо ценно на неговото сърце.
2
Дните от новата седмица се занизаха в обичайния ритъм. Яна ходеше на училище, изпълняваше задълженията си, свързани с ученето и домашните задачи, поставяни от родителите ѝ, и мълчеше за ключа. Някъде към сряда обаче вече едва издържаше. Беше ѝ трудно да избягва двамата си най-добри приятели в междучасията, а когато все пак прекарваше някакво време с тях, беше на косъм да им сподели какво се бе случило в неделя вечер след тяхното „чао”.
Още от вторник Павел и Васил започнаха да забелязват, че отношението ѝ към тях е променено, и решиха да ѝ направят изненада. Сутринта на следващия ден Васко се появи в училище с китарата си, с което предизвика истински фурор сред момичешката част на випуска, а и не само на техния. Яна реши първоначално, че именно това е била целта. Но когато би звънецът след третия час, Павел се постара да я задържи в стаята след излизането на другите от класа, а Васко ѝ запя:
„Говорим си един със друг,
че нещо става тук.
Искам да си откровена,
за нас си необикновена.