— Виж, пич. Между мен и Яна, знаеш… – той се напрегна, за да подбере точните думи, особено при въпросителния поглед на Павел след израза „между мен и Яна“. – Та, исках да знаеш, че между мен и Яна няма нищо като това със Слав. Окей?
Павел въздъхна, този път стараейки се да не изглежда очевидно. Васко продължи:
— Ние тримата сме приятели и на мен лично ми се ще това да остане така. Виждам, че ти имаш по-различни намерения към нея. Което е много хубаво, дано да ви се получи.
Павел опита да оспори, но Васко му даде знак да замълчи.
— Това, което исках да ти кажа, е че аз нямам такива амбиции и затова можеш да ми имаш доверие. Знам, че всички ме смятат за непукист, може би дори ви се струвам лекомислен и глуповат, но повярвай ми – не съм глупак. Ти ѝ каза нещо важно, пич. Нещо, което я изстреля моментално в „тук и сега“, ако разбираш какво имам предвид. Но и ти знаеш, и аз знам, че тя не е Окей и може да не е Окей още дълго време. Затова пак те питам, братле, какво ѝ каза?
Павел продължи да клати глава мълчаливо, без сам да знае на какво се дължеше това упорство.
— Разбирам те. Разбирам те напълно – продължи Васко. – Искаш да запазиш това, което знаеш, само за себе си, за да блеснеш по-късно пред нея, да я впечатлиш. На твое място може би и аз бих постъпил така. Но все пак замисли се, че вече и аз съм в играта. Ако не ме искате с вас и мислиш, че ще е по-добре да останете само двамата с Яна, няма проблеми от моя страна. Честно. Просто ми кажи и ще ви оставя.
Павел не беше очаквал такъв ход от страна на Васко. Присви очи и го изгледа изпитателно. Напрегна всичките си сетива, за да разбере какъв ли скрит замисъл има момчето срещу него, казвайки му точно това, което току що му каза, каква ли интрига плетеше, какви ли подмолни мотиви криеше. Но не можа да усети и частица лъжливост. Познаваше Васко от много по-скоро, отколкото Яна, ала талантът му да изрича най-невинно какви ли не лъжи вече му беше до болка известен. В този момент обаче осъзна, че сега Васко бе искрен. Павел въздъхна. Той се беше подготвял да моли, даже да проси за прошка приятелите си, за да го приемат обратно, а наместо това се бе озовал в ситуация да бъде молен самият той да ги допусне до себе си. Долавяше смътно отчаяние и ирония в разговора си с Васко. „Колко бързо се сменят позициите по шахматната дъска на живота!”, помисли той, а на глас решително каза:
— Ние сме екип, Вас! Ние тримата. Никой не те иска вън от екипа. Най-малко аз.
Васко изглеждаше облекчен. Той протегна ръка през масата:
— Продължаваме напред тогава! – рече, най-после отново с усмивка.
Павел също се усмихна за първи път през този ден, поемайки ръката му.
— Продължаваме напред! – отвърна.
Павел пиеше бира за втори път през живота си, но вкусът ѝ не му беше харесал предишния път за разлика от сега. Поръчаха по още една и продължиха да обсъждат по темата.
— Добре, наистина ѝ казах нещо – призна той. – Щом искаш да знаеш, ще кажа и на теб. Разкрих някои подробности за онова разписание, което намерихме в плика.
Васко го гледаше съсредоточено, показвайки с небрежен жест на един пиян кибик, опитващ да се присъедини към компанията им, че не желаят присъствието му на масата.
— Продължавай! – рече, щом кибикът се разкара.
— Мисля, че информацията наистина трябва да се намира в този влак и ние можем само да отидем и да я вземем от там.
— Хубаво, но кой е този влак? Знаем, че е влакът за Белград, но той винаги ли е един и същ?
— Не, не винаги. – Павел измъкна от джоба на якето си листче с числа и зашепна. – Постарах се да запомня какво беше надраскал Слав върху разписанието. „357-113321, ↑“, нали така?
Васко кимна неуверено.
— Предполагам…
— Е, добре. Значи, първите 3 цифри показват кой точно е влакът, който ни трябва, а следващите – номера на вагона. Онова в разписанието е било така да се каже административен номер за курса на влака, но чисто физически този, който търсим, трябва да е номериран с 357. Все още не съм сигурен какво означава стрелката нагоре. Може да е знак, че трябва да търсим във вагона със следващ номер, за да не е прекалено очебийна цялата цифрена редица. Според мен тази подробност е точно в стила на Слав да завоалира нещата. Засега това е само моя догадка. Но за останалото съм сигурен.
— Как може да си сигурен? – прошепна и Васко.
— Сигурен съм, защото говорих с когото трябва.
Васко вдигна въпросително вежди.
— Помниш ли, че преди време бях ви се оплакал, че майка ми се вижда с един мъж? Чичо Жан?
Васко продължаваше да го гледа с неразбиране.
— Наистина ли не помниш? Бях толкова бесен. Може би имам Едипов комплекс и съм изревнувал. Но както и да е. Важното е, че чичо Жан работи от много години в БДЖ.