Васко се ухили.
— Едипов комплекс? Чичо Жан? Знаех си. Пак някой филм, нали, Павчо?
Павел се засегна.
— Ако не ти се слуша, защо ми задаваш въпроси?!
— Добре, добре. Продължавай. Но какво изобщо е всичко това? Чичо ти Жан какъв е – французин, работещ в БДЖ? И от къде, по дяволите, се взе?
— Не е французин, арменец е. Жан му казват накратко. Нещо против?
Васко завъртя глава за „не“.
— Чудесно. В такъв случай те моля да слушаш внимателно. Чичо Жан е съсед от квартала, който преди време започна да обръща внимание на майка ми. Излезнаха няколко пъти, но може би заради моето отношение към него, спряха. Майка ми беше нещастна известно време. Не може да не помниш, разказвал съм ви. Но все едно. Важното е, че след като видяхме онова разписание, оставено от Слав, помолих мама да ме срещне с него и той ми каза някои много важни неща. Виж, всеки влак има този идентификационен номер от три числа, както и номер за всеки отделен вагон. Затова не е трудно да се досетим, че точно това трябва да означават числата, надраскани от Слав. Както ти казах, стрелката може да означава следващ номер, но аз полюбопитствах къде в един вагон може евентуално да преседи нещо като листове с информация без да бъде забелязано и отстранено. Естествено, тъй като не можех да питам много пряко и да разкрия за какво точно става въпрос, се опитвах да изказвам предположения, твърдейки, че имам намерение да пиша разказ, свързан с мистерия във влак и ме интересува как да направя сюжета си по-интересен. Оказа се, че влаковете се проверяват доста обстойно след всеки курс за забравен багаж, съмнителни вещи, почиства се от изоставени боклуци и тъй нататък. Попитах дали нещо може да престои прикрепено под някой вагон, но той отрече. Каза, че влаковете често се проверяват и отдолу за повече сигурност, особено след атентатите през последните петнадесетина години. От дума на дума стигнахме до там, че между покрива на всеки вагон и истинския таван над него има кухо полукръгло пространство, в което всеки с отвертка и повечко късмет може да проникне. Според мен точно това търсим!
— Кое „точно това“?
— Не разбираш ли? Може би това означава стрелката нагоре. Не следващ номер, а „там горе“, над главите на пътуващите.
— И ни трябва само отвертка, за да стигнем до там?
— Да! И... много късмет!
— Аз имам два вида отвертки на джобното си ножче и обикновено съм късметлия – заяви Васко без никаква доза хумор този път.
— Супер! Значи щом Яна стъпи на крака, отиваме да потърсим.
— Не! Отиваме още сега!
Павел се обърка от решителния плам в погледа му.
— Но… – започна той, обаче Васко го прекъсна.
— В колко часа отпътуваше този влак?
— В 20:30.
— Значи имаме около два часа да му хвърлим един поглед.
— Не е толкова просто! – възпротиви се Павел. – Не знаем дали в гарата ще е точно този влак, нито имаме точен план. Мразя импровизации. И най-важното – Яна! Не можем да я изключваме просто така, пак ще ми се разсърди...
— Виж какво, Пав – каза Васко, махвайки на сервитьора за сметката, – както вече ти казах – от случилото се по-рано днес трябва да ти е ясно едно – Яна е извън строя и не се знае докога ще е така. Но това може и да е по-добре засега. Тя направи своя принос към екшъна като отиде до адреса от бележката, а сега е време ние да направим своя принос за останалото. Приеми го като подарък за нея.
Сметката пристигна и Васко плати без да обръща внимание на подаваните от Павел банкноти.
— Ето, убеди ме. Нали това целеше? – рече той, надигайки се от масата. – Сега сме двама играчи и един влак. Сега! Без излишни импровизации, окей? Няма от какво да се плашиш. Само ще отидем на оглед.
Павел кимна с пребледняла физиономия и тръгна след него.
Пияният кибик, опитващ да седне при тях по-рано, също се надигна от една съседна маса. Той хвърли две двулевки на масата и ги последва навън със съмнително трезва крачка.
12
„Стъклото“ се намираше в Лозенец, а оттам до гарата имаше немалко път. Павел не беше доволен от факта, че Васко ще седне зад волана след две бири, но пък знаеше, че няма да може да го придума да хванат трамвай, затова мълчаливо се настани в колата. Преди да потеглят Васко се наведе към него и затършува из жабката. Не откри каквото търсеше.
— Мамка му, нямам цигари – изсумтя. – Трябва да си купя по пътя.
Потеглиха без да обръщат внимание на последвалия ги на петдесетина метра автомобил. Въпреки изпития алкохол Васко шофираше уверено и ловко. Павел предположи, че съвсем не му е за първи път да кара кола пил и скоро се успокои от мисълта, че при количествата, които Васко се хвалеше, че може да изпие, вероятно за приятеля му две бири са нищо работа. Когато стигнаха до гарата, навън вече цареше мрак. Павел мислено благодари на природата за това. Отидоха до гишето за информация, където лелка в напреднала възраст плетеше нещо като миниатюрен терлик.