— Добър вечер! – каза с чаровна усмивка, разкриваща тръпчинките му Васко. Лелката не се трогна особено, но поне го погледна за секунда. – Искам да Ви попитам къде е перонът на влака за Белград.
— Той тръгва чак в осем и половина – отвърна лелката, раздразнена от нахалството на младежите да прекъсват заниманието ѝ.
— Да, знаем – настоя момчето. – Но така или иначе вече сме тук и нямаме какво да правим до заминаването. Искаме поне да си оставим багажа.
Жената ги изгледа изпитателно – около тях не се забелязваше никакъв багаж. Васко бързо прецени какво означава погледът ѝ.
— Той е в колата, родителите ни ще го донесат след малко – излъга.
— Перон 4 Запад – рече жената и продължи със заниманието си.
Двете момчета се спуснаха да търсят перона и не след дълго го откриха. Влакът стоеше пред тях като дълга броеница от вагони, проточила се напред без никой да подозира какво може да се крие някъде там - в една от бръмките ѝ. Те трябваше да се уверят само, че точно днес на перона е точно същият влак с номера, посочен в бележката на Слав. Заобиколиха откъм локомотива, а там, както беше казал на Павел чичо Жан, имаше трицифрен номер. 357! Младежите наддадоха радостен вик и плеснаха ръце за поздрав. Сега вече и двамата нямаха търпение да открият вагона и да прегледат за следи от оставените документи, опитвайки да избегнат любопитни погледи. Тръгнаха по продължението на влака. 113315 – 113316 – 113318 – 113319 – 113322 – 113323 и така нататък… Но нямаше вагон с номер 113321.
Павел започна да нервничи.
— Явно вагонът не е тук. Да си ходим – прошепна умоляващо към Васко.
Приятелят му обаче изглежда беше твърдо решен точно тази вечер да получи повече отговори.
— Не се втелясвай! – прошушна и той. – Така и така вече сме тук, можем да изпробваме твоето предположение, че стрелката нагоре означава следващия по номер вагон. Виж, че всичко друго съвпада. На точното място сме, тъмно е и почти няма хора. Значи сме уцелили и точния момент.
— Да, но нашият вагон липсва. А ако стрелката е означавала следващия номер, тогава къде ще търсим?
— На същото място, което ми каза – в кухото място над тавана.
Васко тръгна към опашката на влака, броейки вагоните, оставащи след този с номер 113322. Заобиколи от по-тъмната страна на спряната композиция и започна да брои сега отзад напред. Когато стигна до вагона, който търсеше, спря и нареди на Павел:
— Ти остани навън да пазиш. Ще ми бъде по-лесно да съм сам, ако някой ме спипа и се наложи да се измъквам. А и ти навън ще си по-спокоен. Искам да си спокоен, братле – той разтърси приятеля си за раменете – беше очевидно, че му трябва голяма доза кураж. – Не се страхувай, Пав, аз ще свърша мръсната работа, ти няма да вършиш нищо нередно този път. Само ще ми пазиш гърба, нали?
— А ако се появи някой? – рече Павел и се огледа наоколо.
— Тогава ми дай сигнал с подсвиркване. Нали можеш да свириш с уста?
Павел кимна за „да“.
— С едни приятелчета в Мадрид си давахме сигнал със следното.. – Васко сви устни и изсвири три тона. – Можеш ли да го повториш?
— Мисля, че мога.
— Дай да те чуя.
Павел се озърна плахо отново, но повтори сигнала с уста.
— Окей, значи това е! Ако видиш някого или нещо, което те притеснява, просто се направи, че се разхождаш небрежно и си свиркаш с уста, а после си плюй на петите. Аз ще се оправям след това. Нали? Няма нужда да загазваш с мен и този път.
— Добре, добре. Хайде – подкани го Павел, нямащ търпение цялата история да свърши час по-скоро. – Взе ли си джобното ножче с всичките джаджи?
Вместо отговор Васко се ухили, завъртайки споменатото пред лицето му. Секунда по-късно той хлътна в полуосветения влак.
Сърцето на Павел се сви. Мъчеше го неопределено предчувствие. От една страна нямаше търпение да достави на Яна онова, което може би Слав беше скрил в този влак, но от друга… нито вагонът съвпадаше, нито беше безопасно да се ровят тук. Той затепа иззад вагона нервно, но скоро се убеди, че опасенията му са напразни и се успокои. Тъкмо се беше установил на едно място, в очакване Васко най-после да се появи, когато една здрава ръка притисна устата му, а друга го сграбчи и притисна назад.
— Тихо, малкия! – нареди му, шептейки, мъжки глас. Струя лош дъх, примесен с аромат на твърд алкохол задуши обонянието му. Моментално му се догади.