Заля го вълна от адреналин. Нямаше представа в чии ръце се бе озовал, но една частица от мозъка му му подсказваше, че едва ли мъжът зад него е служител на БДЖ. Зачакаха в същата хватка появата на Васко. Стори му се, че чакат с часове.
Най-после Васил се показа на вратата на купето и, още преди да е видял какво се случва навън, обяви с радостен тон:
— Братленце, няма да повярваш какво открих!
После ги видя: Павел, с обезумял поглед и запушена уста, а зад него - кибикът, който по-рано се беше опитал да се натресе на масата им в „Стъклото“. Инстинктивно понечи да се дръпне назад към сигурността във влака, но онзи беше по-бърз и насочи към него пистолет.
— Нямам търпение да видя…, братленце – натърти непознатият. След това, блъсвайки Павел напред, нахлу заедно с него във влака. – Покажи ми! – рече с леден глас.
Павел пак трепереше като листите на върбата по-рано на погребението на Слав. Каквито и пречки и неприятности да си беше представял, тръгвайки с Васко към гарата тази вечер, те не включваха непознат мъж и пистолет, насочен към главата на приятеля му. Докато онзи го държеше в здравата си хватка с притисната уста, Павел се въздържаше дори да диша, но веднъж освободен във влака, пое дълбоко дъх и му се догади отново. Той се наведе и заповръща в ъгъла до вратата.
„Аз съм виновен!“, запремятаха се мислите в главата му, докато изпразваше съдържанието на стомаха си на пода. „Всичко отиде по дяволите и пак аз съм виновен! Как можах да се изпусна и да кажа на Васко за влака?! Трябваше да изчакам и да кажа първо на Яна както беше първоначалния ми план, а ето сега… Този, който и да е той, ни приклещи и ще вземе скъпоценната информация, и тя ще се загуби завинаги. И какво ще кажа аз утре на Яна? Днес ѝ дадох надежда, а утре ще трябва да призная, че съм я подвел. Глупак! Това съм аз! Един обикновен мекушав глупак!“
Непознатият направи отвратена гримаса, гледайки Павел, и щом се увери, че той е приключил с повръщането, го блъсна към Васко.
— Лигльовци! – изсъска и се идентифицира набързо като цивилен полицай, инспектор Симеонов. С все още насочен към тях пистолет накара Васко да го заведе до откритието си.
Навлязоха няколко метра във вътрешността на сумрачния влак преди Васко да посочи зееща в тавана неголяма дупка. Ченгето им нареди да се обърнат с лица към купето и затършува из дупката. Оттам започнаха да падат с тихо тропотене някакви предмети. Павел чуваше, но нямаше представа какво се случва, затова се престраши да погледне само към Васко. За негова изненада той също го погледна, но по устните му играеше тънка усмивка. Смигна му, което още повече обърка примрялото от страх момче.
Ченгето зад гърбовете им изглежда започна да губи търпение. Започна все по-бързо и гневно да рови в дупката и да изсипва на пода всичко, до което можеше да се добере във вътрешността ѝ. Накрая изпсува тихо и спря. Нареди им да се обърнат. Павел изпълни заповедта с нова буца в гърлото. Не смееше да погледне какво е открил полицаят. Но нямаше избор. Обърна се и… видя на пода разпиляна купчина от стекове и отделни кутии цигари. Различни видове „Марлборо“, „Давидофф“, „Ротманс“ и някакви, каквито не беше виждал преди. Само това. В ръцете на мъжа също нямаше нищо, което да сочи, че е открил оставеното от Слав.
— Това ли е всичко? – кресна срещу Васко ченгето.
Момчето кимна. С един голям разкрач онзи се озова до него, завъртя го обратно към вратата на купето и започна гневно да го претърсва. Провери вътрешните и външните джобове на якето му, торса, накрая крачолите един по един. Повтори същата процедура и с Павел, колкото и безсмислено да беше това. Увери се, че са чисти и явно се вбеси още повече в безсилието си. Изкара си гнева като плесна звучен шамар зад врата на Васко.
— Мърдайте! – изсъска отново. – Ще си платите за това, келеши!
Нареди им да хванат ръцете си една за друга зад гърбовете и с блъскане ги насочи към вратата на влака.
13
В колата на ченгето се носеше тежка, застояла миризма на цигари. На Павел отново му се догади, но положи всички усилия да се овладее. Потеглиха в непозната посока.
— Къде ни водите? – попита Васко.
— Млъквай! – изсумтя полицаят.
Продължиха в пълно мълчание. Скоро разбраха накъде отиват – същото РПУ, в което ги задържаха предишния път. Щом пристигнаха, Симеонов се наведе да размени няколко думи с охраната на входа. Васко се възползва от това и пак смигна на Павел.
— Не се притеснявай – отвърна на въпросителния му поглед той. – Ти и без това нищо не знаеш.
Отново ги разделиха, но този път Симеонов отведе Васко към стаята, където преди бяха разпитвали Павел, а него оставиха да чака долу. Не след дълго се появи друго ченге и го поведе към горния етаж. Докато се изкачваха, Павел се замисли върху последните думи на приятеля си. От предишното им попадане тук знаеше, че те трябва да означават нещо, някаква насока за неговото поведение, но дали трябваше отново да се преструва, че той е Васко или не, какво беше това „Нищо не знаеш“, и въобще как да се държи, не можеше да разбере. Реши в крайна сметка да се хване за тези думи и да твърди, че нищо не знае. За негово щастие полицаят, който трябваше да го разпитва, беше далеч по-мил от предишния и почти не го тормози с въпроси.