— Господин Васил Ферер, нали така? – попита първо.
Павел кимна.
— Какво сте правили на гарата по-рано днес, г-н Ферер?
— Не знам – рече Павел. – Просто придружавах приятел.
— И какво търсеше там този Ваш приятел? Не Ви ли беше казал?
— Не. Просто ме помоли да го придружа.
— И Вие тръгнахте без да се поинтересувате защо? – повдигна въпросително вежда полицаят.
— Да. Нали затова са приятелите? – осмели се да се направи на интересен Павел.
Разпитът продължи с посредствени въпроси от рода колко често му се случва да тръгне към опасни места, за които не знае нищо заради приятели, от кога познава другото момче и при какви обстоятелства общуват, знаят ли родителите му къде се подвизава обикновено. Павел отговаряше кратко и доколкото може неопределено. Ченгето си водеше бележки, но не го притискаше прекалено.
Различна беше ситуацията в другата стая за разпити. Симонов все още беше раздразнен от случката на гарата.
— За какво тършувахте в онзи влак? – започна без предисловия.
— За това, което намерихме – цигари – отвърна Васко.
— И за какво са ви тези цигари?
— Просто бях любопитен дали е истина.
— Кое дали е истина?
— Бях чул, че се внася контрабанда на евтини цигари от Сърбия, като ги криели така по влаковете. Заради Европейския съюз – нали те още не са вътре, та акцизите им са по-ниски.
— От кого си чул?
Мозъкът на Васко работеше на бързи обороти.
— Двама глупаци в градския транспорт го обсъждаха, сержант.
— Инспектор! – натърти ченгето. – Двама глупаци казваш, а? – повиши глас полицаят, надвесвайки се през масата над момчето и пръскайки слюнка от гняв по лицето му. – И тези глупаци са ти казали точно къде е скрита стоката? Да не си мислиш, че просто съм се появил случайно на гарата, а, момченце? Аз ви следях и видях, че вие знаехте точно в кой вагон да тарашите, говненца такива. Така, че започвай да пееш всичко – кой ти е казал, какво ти е казал, кога ти го е казал. Всичко!
— Това е истината, господин полицай. Онези тъпаци ги чух вчера докато си пътувах в трамвая. Казаха, че днес във влак 357 за Белград, в петия вагон трябвало да има цигари, които да приберат преди осем и половина.
Васко лъжеше та чак пушек се вдигаше, от което му ставаше все по-забавно. Той по принцип обичаше да лази по нервите на хората, но щом насреща си имаше униформен, играта беше още по-интересна. Не обичаше полицаите. Мнението му за тях беше повече от ниско без значение за коя част на света ставаше въпрос. След нещата, на които бе ставал свидетел, всички те му изглеждаха като болни, промити мозъци, садистични до крайности към слабите и беззащитните, но раболепни и смирени пред всички по-силни и властимащи – висшестоящи, политици, мангизлии.
— Кой трамвай? – попита ченгето.
Васко се затрудни. Рядко ползваше градски транспорт. После се сети за пътешествието на Яна до магазинчето на Ничо.
— Мисля, че беше десетка – отвърна.
Ченгето отново се вбеси, заобиколи масата и заби още един силен шамар зад врата на момчето.
— Ти май мен ме взимаш за глупак, а, момченце?! – надвеси пак лицето си към неговото. – Като си знаел какво е скрито във влака, защо рече на приятелчето си, че няма да повярва какво си открил? А? Или той ей така се е озовал там без да му кажеш за какво ще тършувате?
„Засечка“, помисли си Васко, но реши, че няма да се предава и ще продължи по вече започнатия сценарий. Якето му беше разкопчано и нещо, подаващо се от джоба на ризата му, му даде спасителния отговор.
— Казах го, защото там имаше червено „Боро“ – изстреля. – Точно такива, каквито пуша аз. А очаквах, че щом са евтини цигари, ще са някакви смотани без бандерол. По-така… тъпи, нали разбирате?
Ченгето отново се настани на стола срещу него и го изгледа изпитателно.
— И откъде синът на самотна майка с две деца има пари да пуши „Малборо“? – попита.
— Аз само припалвам от време на време, господин полицай. Пуша по една кутия цял месец. Може ли вече да си вървя?