Полицаят се ухили злобно и изсъска през зъби:
— Този път няма да си тръгнеш толкова лесно, момченце. Ще пренощуваш в ареста, за да си помислиш до сутринта какво още не си ми казал. А когато приключа с теб, вече ще зная подробности и за майчиното ти мляко, което си сукал преди да проходиш. Не си и помисляй да ми хитруваш повече!
Той стана и направи жест като да замахва отново към врата на Васко, минавайки покрай него на път към вратата. Момчето се сви и почувства как в стомаха му се оформя изгарящо кълбо от гняв към този човек. Премери за секунда ползите и вредите от това дали да използва и последния си спасителен коз. Реши, че е време, нямаше какво толкова да загуби.
— Господин полицай – извъртя се той към вратата малко преди онзи да изчезне зад нея.
Ченгето се върна, усмихвайки се хищно, явно с идеята, че малкият ще му се моли да го пусне и ще му изпее нова и по-значима информация.
— Мисля, че Ви подведох, господин полицай – рече Васко. – Влезте. Затворете вратата.
— Не си в позиция да ми казваш какво да правя, малкия! – с все същата мазна от предвкусвано удоволствие усмивка отвърна ченгето.
— А аз мисля, че съм. И мисля също, че не бихте желали някой случайно да чуе това, което имам да Ви казвам.
Симеонов се подразни, но затвори вратата и направи няколко крачки навътре в стаята.
— И какво е то?
— Подведох Ви за самоличността си, сержант – този път нарочно „сбърка“ поста му Васко. – Името ми е Васил Ферер. А баща ми е дипломатът Доминго Ферер. Ето личната ми карта, за да се уверите.
Васко бръкна в джоба на ризата си и извади оттам класьор за визитки. Отвори го и ченгето видя, че на първата пластмасова карта има снимка на момчето и данните потвърждават самоличността му. Усмивката му моментално угасна. Смени я кисело изражение, конвулсивно потрепване в дясната част на устата и объркан поглед.
— Ти? Вие? – започна нечленоразделно да пелтечи полицаят.
Васко кимна.
— Да, аз съм Васил Ферер. И пак аз ще кажа на баща си за полицейския тормоз на това място без да спестявам как именно Вие, инспектор Симеонов, ме ударихте неведнъж и ме заплашихте да изтръгнете със сила самопризнания за нещо, което не съм извършил. Помислете. Аз дори не знам за какво съм задържан. Шляех се, проверих дали чутото в трамвая е истина и бях готов след това да се прибера. Но Вие нападнахте мен и мой приятел след като сте ни следили, насочихте пистолет срещу нас – две невъоръжени момчета, бихте ме и ме заплашвахте. Какво ли би казал баща ми за всичко това?
Симеонов остана няколко секунди като препариран, подпрян с юмруци на масата. Не искаше да приеме, че този развой на събитията е истина. „Кое тогава е другото момче?“, мислеше трескаво. Накрая се отблъсна от масата и със замах излезе от стаята.
— Имаме ситуация, Началник – връхлетя в кабинета на шефа си Симеонов и затвори плътно вратата след себе си. Приближи се до бюрото на гледащия го изпитателно мъж с побеляла коса и тежки мустаци и тихо му доложи какво се е случило в стаята за разпити преди малко.
Мъжът срещу него почервеня. Изпусна рязко няколко пъти въздух през носа си като разярен бик преди да проговори.
— Казваш, че си ударил сина на Доминго Ферер, така ли? – изсумтя през зъби.
Полицаят кимна и наведе глава.
— Аз… нямах представа. Той се представи за друг. Предишният път другото момче се идентифицира като Васил Ферер, много добре си спомням. Затова наредих на колегите да са по-внимателни с него…
— Не ги ли проверихте тогава?
— И двамата не носеха документи, но майките им потвърдиха самоличностите им, Началник. Явно те някак си са се разбрали да ги разменят, а жените не са знаели…
— Какъв си глупак! – кресна Началникът. – До гуша ми дойде да оправям кашите ти, Симеонов!
Сега вече и другият мъж се зачерви.
— Имаш ли представа какво ще стане, ако малкият изпее на татенцето, че някакъв полицай му е бил шамари?! – пенеше се по-възрастният. – Дипломатически скандал с международно участие – ето какво може да стане! Освен дипломат, господин Ферер е и филантроп с връзки на най-високо ниво. Много хора над нас ще останат недоволни, ако се заговори за полицейски произвол над благодетеля им и той се отдръпне.
Началникът се тресеше от гняв, а мъжът пред него сякаш постепенно се смаляваше. Шефът удари гневно по бюрото си и нареди с каменно изражение:
— Сега ще се обадиш на господин Ферер и много любезно ще му обясниш, че е станала грешка и синът му е бил задържан вместо друго лице. Ще му поднесеш извинения и ще му кажеш да дойде да прибере момчето или да изпрати някой, който да го направи.