— Но, Началник… – стресна се полицаят. – Нали имаме нареждане да ги следим? Нали имаше подозрения, че…
— Не ме интересуват предишните заповеди, инспектор. Отменям ги. Твоята глупост ни докара до там едно хлапе да ни извива ръцете! Прави каквото ти наредих веднага!
Симеонов се измъкна от кабинета на Началника и пристъпи към изпълнение на заповедта. Обади се лично на бащата на Васко, след което нареди на колегите си да пуснат двете момчета да изчакат родителите си в чакалнята или където пожелаят. Те се срещнаха във фоайето и Васко направи знак на Павел да излязат навън.
— Ето ни пак тука, а? – проговори чак след като вече бяха извън Управлението. Павел кимна. Искаше му се да попита Васето как така ги пуснаха този път, но още не смееше. Имаше време да говорят по-късно без любопитни уши наоколо.
— Какво чакаме? – поинтересува се кратко.
— Е, как какво? Родителите ни, разбира се. Явно още ни взимат за хлапета и не искат да ни пуснат просто ей така – каза Васко.
Той завъртя очи с досада, бръкна в джоба на ризата си, извади оттам кутия „Малборо” и след като я разопакова, я поднесе към приятеля си. Павел сбърчи нос с отвращение без да посегне.
— Хубаво. Мерси за икономията! – смигна му Васко и си запали една, блажено издишайки пушека.
— Хей, ти нали нямаше цигари? – сети се Павел. – Кога успя да си купиш?
Васко се развесели още повече.
— Да си купя ли? – рече той. – За какво ми е притрябвало да си купувам цигари, след като преди малко намерих поне сто стека във влака? Малък бонус от находката.
Павел също се усмихна. За пореден път се изуми от таланта на приятеля си да извлича и нещо ползотворно от всяка една ситуация.
— Ти си невъзможен! – рече, поклащайки глава той, и се засмя от сърце. Обаче всъщност му се искаше да каже „невероятен“.
14
Яна отново едва си поемаше дъх. Накъдето и да погледнеше, виждаше само едно – гъста растителност, обграждаща я от всички страни. Нямаше почти никаква слънчева светлина. От високите дървета се спускаха лиани, дебели колкото корабни въжета, а по земята не се мяркаше и знак за пътека. Опитваше се да бяга през тях без да знае защо, но усещаше, че някой е по петите ѝ и трябва да му се изплъзне на всяка цена. Едва си проправяше път, изблъсквайки всичко, което се препречеше пред очите ѝ. Настигаха я. Тя падна. Още секунда и този или това, което я преследваше, щеше да стигне до нея, ала нямаше нито къде да избяга, нито къде да се скрие.
И изведнъж, като от нищото, пред нея се появи Слав. Времето спря. Дъхът ѝ секна.
— Ти? – пророни объркано тя.
— Спасявай се, Яна! – нареди ѝ той. – Светлината…
Тя се озърна още по-объркана. Не виждаше почти никаква светлина. Светът се завърташе в кълбо от сгъстяваща се растителност, пушек и мрак.
— Свещта! – извика Слав, а образът му започна да се отдалечава в това, което изглеждаше като джунгла.
„Свещ? В джунглата???“ помисли тя.
— Спри! – протегна ръка към него, макар да знаеше, че не може да го спре. – Помогни ми! Не си отивай! Помогни миииииии….
Тя се събуди, плувнала в пот и с пресъхнало гърло. Настолната ѝ лампа беше угасена, но в стаята имаше достатъчно светлина, както и плътно стелещ се дим. Трябваха ѝ няколко секунди, за да проумее какво се бе случило. Беше заспала без да изгаси свещта до прозореца и сега пердето му гореше, издавайки съскащи звуци сред тишината в останалата част от апартамента. Яна едва събра сили, за да извика, този път наяве. Размаха ръце пред лицето си, за да прогони дима и изпищя за помощ.
След малко баща ѝ нахълта в стаята, от което пердето издаде още по-свиреп съскащ звук и лумна, разхвърчавайки се на десетки парченца из стаята. Следващите минути ѝ се видяха като часове: баща ѝ я изнася към хола, майка ѝ хвърля одеяла върху прозореца, Алекс носи легени с вода, телефонни разговори, отворени прозорци и врати. Слав, изчезващ в джунгла. Още вода и липса на въздух. Дим. Тя притвори очи само за миг. После всичко изчезна.
Когато се свести отново, стаята наоколо беше много различна от нейната. Имаше голи, бели стени, бели теракотени плочки, още две легла преди прозореца, и двете празни. Разбра, че е в болница. Пак притвори очи и отново видя дивата джунгла. Този път беше сама и нищо не я заплашваше. Направи няколко крачки, навеждайки се, за да избегне две по-дълги лиани. Нямаше и следа от Слав, но все пак нещо тук отново ѝ напомняше за него. Замисли се какво ли бе то. Сънят не беше като предишния. В предишния имаше страх, напрежение, опасност, а сега… Сега просто усещаше, че Слав е наблизо без да го вижда. Усещаше го. Помирисваше го.
„Това е!“, досети се тя. „Миризмата на неговия парфюм, това ми напомня за него.“