Павел грабна Васил за лакътя и го изтика към вратата, прекъсвайки бръщолевенето му.
— Струва ми се, че се оказа много прав – прошепна му той веднага щом затвориха след себе си.
— Сигурно, но за кое по-точно? – също така тихо попита Васко.
— За това, че Яна изглежда ще е извън строя за доста дълго. Дано само не... – той направи с ръка въртелив жест, демонстриращ „полудяване”.
— Стига и ти! Да не преувеличаваме. Яна е силно момиче, ще го преодолее. Въпросът е какво да правим ние сега?
— Има само едно, за което се сещам.
— И то е?
— Чичо Жан.
15
— Мамо, трябва да разбереш! – примоли се Павел.
— Да разбера какво? Че се опитваш да ме използваш? Че синът ми се опитва да търгува с моите чувства?
— Нали го харесваше?…
— Харесвах го. Но си наложих да спра да го харесвам. Защо да го търся сега пак? Искаш твърде много от мен.
— Сега за последно се налага да говоря с него.
— Тогава говори – отсече Мария, подавайки му телефона си. – Както винаги съм ти казвала, аз не съм тук, за да водя твоите битки. Щом имаш нужда да говориш с някого, просто се обади. Порасни, за Бога!
Павел взе телефона и започна да търси номера треперейки. Но когато го откри, не посмя да го набере.
— Не зная какво да му кажа така по телефона – изхлипа той. – При среща е много по-лесно...
— Знаеш много по-добре от мен – гневно рече майка му. За първи път я виждаше така разярена. – Аз не те разпитвам за твоите планове, Павеле. Нито за чувствата ти към това момиче, нито защо искаш толкова да ѝ помогнеш. Мога да бъда на твоя страна и винаги ще бъда, но има неща, които трябва да свършиш сам. Последното, което бих си позволила да направя, е да стана причина да свършиш като страхливец, какъвто се оказа баща ти. Затова набери този номер и не намесвай мен! Научи се да бъдеш мъж!
Той се разтрепери още повече от реакцията ѝ и от неочакваното споменаване на баща му, но докосна екрана на мястото за звънене. Чу сигнал свободно. След второто иззвъняване в слушалката прозвуча женски глас:
— Семейство Топозян. Кого търсите?
Павел погледна майка си въпросително. Мислеше, че чичо Жан е сам като нея. Тя поклати глава и той разбра. Олекна му. Значи не е бил той причината за тяхната раздяла. Значи мама е разбрала, че чичо Жан я е излъгал, затова се е отдръпнала и не иска да говори повече с него.
— Ало? – проговори отново гласът в слушалката. – Има ли някой там? Кого търсите?
— Добър вечер! – поздрави Павел. – Може ли да говоря с чичо Жан, моля?
— За кого да предам?
— Кажете му, че се обажда Павел – момчето, което пише за БДЖ.
— Един момент, момче, което пише за БДЖ.
След минута в слушалката се появи гласът на чичо Жан.
— Здравей, Павка! Какво става? Как мога да ти бъда полезен?
— Имам още няколко въпроса, свързани с моя разказ. Дано да не ти досаждам, но ще ми бъде от голяма полза да разбера къде могат да бъдат открити вагони, които в момента не се употребяват.
— За какво ти е такава информация, момче? Мислех, че сме обсъдили всички възможности, в които могат евентуално да попаднат героите на разказа ти.
— Да, обсъдихме доста възможности. Но все пак аз… ъъъ... аз реших да направя действието малко по-интересно. Затова те не откриват това, което търсят на гарата, а трябва да се постараят да потърсят още. Нали разбираш? За един разказ екшънът е много важен. Но също за мен е важно да бъде достоверно. Затова къде другаде да опиша, че търсят?
— А, това ли? – засмя се възрастният мъж в слушалката. – Искаш да вкараш малко екшън, а? Накрая да не напишеш цял роман? Изпрати ги в депо „Надежда“.
— Моля?
— Депо „Надежда“ – това е мястото. Там карат вагоните, които са под карантина преди да ги върнат на гарата.
— Какво значи „под карантина“? – стреснато попита Павел.
— Това означава цялостен преглед. От там те излизат като чисто нови.
Призля му. Устата му пресъхна за секунди.
— Аз.. аз.. много благодаря за съветите ти, чичо Жан! – пророни той.
— Няма защо, удоволствието е мое. Не всеки ден мога да консултирам млад човек, заинтересован от работата ми. Искам непременно да прочета разказа ти, когато е готов, нали става?
— Да, да, непременно. Лека вечер!
Не изчака отговор. Затвори телефона и хукна навън.
Както и предполагаше, откри Васко отново в „Стъклото“. Без излишни обяснения го издърпа навън.
— Ти луд ли си да идваш пак тук?! – изкрещя в лицето на стъписания Васил. – Не разбра ли, че ченгето ни е проследило от това място снощи? Те знаят за него. Сигурно още от онази нощ след първия ни арест, когато каза, че си усетил, че те следят.