— Хей, хей. Я се успокой! Тук са все мои хора. Да не мислиш, че не съм огледал всички или че съм дрънкал за… нашите работи?
— Няма значение. Вече може нищо да няма значение. Имаме съвсем малко време, ако изобщо имаме някакво. Приготви си колата, отвертките, фенерче и да тръгваме.
Васко възнегодува.
— За къде си се разбързал, братле? Тъкмо говорех с аверите за новата ни песен и чашата ми е пълна, а ти връхлиташ все едно дяволът е по петите ти и започваш да раздаваш заповеди. Не мислиш ли, че трябва да ми кажеш първо за какво иде реч?
— Влакът! – изсъска в ухото му Павел. – Ако новата ми информация е вярна, може още утре да го претършуват, а може и вече да са го направили.
— А Яна?
— Няма време да чакаме Яна.
Павел нямаше представа как е изглеждал в този момент, но явно видът му или това, което каза, подейства мигновено на Васко.
— Колата на баща ми сигурно няма да пипна месеци наред, но имам идея. Чакай ме на другата пряка вдясно от светофара след 10 минути.
— Разбрано – кимна Павел и драсна обратно.
Той се върна до дома си и затършува в чекмеджето на бюрото си. Майка му го последва.
— Може ли да знам какво става? – попита тя, преграждайки пътя му навън от стаята.
— Не сега, мамо! – отвърна Павел без да се обръща и продължи да рови за това, което търсеше.
— Имам право да знам какво се случва с теб, момко!
Павел най-после откри предмета, за който се беше върнал – малко приспособление, което купи преди три години от един оръжеен магазин заради зачестилите тормози в училище. Откакто бяха приятели с Васко обаче, вече не му се налагаше да го носи, затова машинката събираше прах, скрита дълбоко в чекмеджето на бюрото му. Павел тръгна решително към вратата и показа на майка си крития в чекмеджето електрошок точно преди да прекрачи.
— Отивам да стана мъж, мамо. Нали това каза, че искаш?
Мария отстъпи слисано назад.
Павел пристигна на уреченото място почти в мига, в който светлосив Ленд Роувър се закова до него и Васко му подвикна да влиза, отваряйки дясната предна врата. Павел се изстреля вътре и я затръшна след себе си.
— Чий е този джип? – попита той, докато Васко се възползваше от светналото зелено да даде мръсна газ.
— Не ти трябва да знаеш – отвърна с обичайната си закачлива усмивка Васко.
— Не си го откраднал, нали? – уплашено рече Павел.
— Не ставай смешен, приятел. Сложи си колана!
Васко подкара като на рали, а Павел неловко задърпа колана на седалката си, за да го закопчее.
— Не съм ти казал накъде да караш, човече. Спри се.
— Споко. Вече знам. Депо „Надежда“, нали?
Павел едва не се задави от изумление.
— Но как?
— И аз имам своите източници, братле – усмихна се Васко.
Приятелят му продължаваше да гледа като застрелян.
— Не се шашкай, де! Видях го на листа, който стискаш, още като се качи – призна си Васил и се засмя с глас. – Ще карам към „Надежда“, а ти през това време гледай да намериш в навигацията на телефона къде точно е депото.
Депо „Надежда“ изглеждаше като забравено от Бога място. Мръсно, тъмно, и за тяхно щастие – по всяка вероятност неохраняемо. Неподвижните влакове, потънали в мрак, напомняха по-скоро на погребани отдавна трупове, отколкото на нещо, което би могло някога отново да се раздвижи. Призрачността на гледката се допълваше от леко стелещата се мъгла. Нищо не помръдваше. Двамата тийнейджъри обиколиха около телената ограда, търсейки пролука в нея, но не откриха никаква.
— Какво ще правим сега? – прошепна Павел.
— Сега преминаваме към План Б – отвърна Васко. Той се насочи обратно към джипа, отвори багажника и не след дълго се върна с грамадни градинарски ножици в ръце. Завъртя ги пред все по-изумения Павел.
— Щом в стената няма дупка, братле, трябва да си я направим – доуточни.
Васко започна да срязва оградата. Скоро имаха процеп, достатъчен, за да се проврат вътре. Не се поколебаха да го направят.
— Чий каза, че е този джип? – отново попита Павел, изтупвайки безшумно праха от дрехите си, когато се озоваха вътре в депото.
— Не се притеснявай. Той е на мой приятел от „Стъклото“. Траша му викаме. Не го познаваш.
— И този – Траша – просто ей така си ходи с едно такова в багажника? – кимна към ножицата Павел.
— Нормално, пич, не се коркай. Той има железарски магазин.
Васко отряза малко парче от телта на оградата и го пъхна в джоба си.
— За какво пък ти е това? – попита Павел.
— Малък сувенир за Траша заради услугата – усмихна се Васко. – Давай, да се заемаме с нашата част.
— Добре. Търсим вагон номер 113321. Предлагам да се разделим и който го открие пръв, да изсвири твоята мелодийка на другия.