Ние много те обичаме
и във вярност ти се вричаме.
Кажи какво ти става,
за да не вдигнем врява!“
Яна се смя искрено за първи път от близо седмица насам. Обичаше ги и тя тези момчета и едва не им каза веднага за ключа. Успя да се овладее пак, но вечерта премисли и в четвъртък след часовете им сподели.
— Искаш да кажеш, че Слав е преследван от тайното правителство, така ли?! – пръв се ококори Павката.
— Глупости! И ти твърде много теории четеш в тоя нет! – рече Васко. – По-важното сега е друго: Яна има гадже! Яна има гадже! – запя последното отново с усмивка, поклащайки се в смешен танц.
— Звучиш като хлапе! – тросна се Яна и усети как червенината отново се опитва да се разлее по лицето ѝ. – Нямам гадже! Слав каза, че просто няма на кой друг да разчита за този ключ. Според мен той е параноясал. Не знам какво друго да мисля.
— Дай да видя ключа! – помоли Павел.
Яна бръкна в пазвата си и го извади. Момчето го заразглежда със страхопочитание като реликва.
— Да, наистина изглежда… необикновено. Красив е. Самият той сигурно струва много. Трябва да измислим къде да го скрием.
— Хей, това си е моя задача, забрави ли?! – дръпна ключа от ръцете му Яна. – Дори това, че ви казах, беше нередно. Обещах да не казвам даже на вас. Сега трябва да му измисля място сама и този път няма да ви кажа къде съм го скрила.
— Яна-предпазливата – загъбарка се Васко. – И какво, ако и на теб ти се случи нещо? Велиииката тайна ще бъде погребана во веки веков?
Яна се замисли. Тя знаеше, че точно Васко не вярва и на една дума от историята, която им разказа, но наистина – ако казаното от Слав беше вярно и той наистина беше преследван, ако на него му се случеше нещо и ако дори на нея ѝ се случеше нещо… Яна потръпна от тази мисъл, но бързо прецени, че доколкото можеше да им има доверие, а тя можеше, щеше да е по-добре и двамата ѝ приятели да знаят местоположението на ключа в случай, че той действително е много важен.
— Е, добре. Предлагайте къде да го скрием – нареди тя.
Но за това вече нямаше останало време.
Същия ден Яна отиде след часовете на допълнителния си урок по литература за университетските изпити, но на връщане към дома си усети, че има нещо нередно в квартала няколко преки преди техния блок. По улиците от обичайния ѝ маршрут не мина нито една кола, не се мяркаха и минувачи. Всичко живо сякаш се беше изпокрило и само един бездомен пес я заобиколи без да ѝ обръща внимание. Обстановката беше тягостна и повече от странна, a с приближаването ѝ към блока това чувство все повече се засилваше.
Встрани от ъгъла на самия им блок забеляза спрени два джипа със затъмнени стъкла. „Като че ли са пред къщата на Слав“, помисли тя и забави крачка. Приближаваше. Когато почти се изравни с колите, паркирани срещу къщата, ги видя – трима здрави мъжаги в облекло на спец-части и радиостанции в ръцете се оглеждаха и току казваха по нещо в „играчките“ си, блокирайки пространството наоколо. Яна настръхна. Тя съвсем забави крачка, чудейки се дали да направи нещо. Или да ги попита нещо. Тъкмо събра смелост да го направи, когато видя как други двама извеждат Слав, очевидно със закопчани зад гърба му белезници. Той се опъваше яростно и крещеше.
Мислите ѝ се объркаха толкова много, че не бе в състояние да чуе какво точно викаше журналистът. Почувства въздуха около себе си тежък и гъст като катран, стана ѝ трудно да си поеме дъх. Ушите ѝ бучаха, а пулсът ѝ набираше скорост, достатъчно да я изстреля към Луната. Виждаше събитията като на забавен каданс в сюрреалистичен филм: Слав, нейният любим Слав… Извеждаха го навън като престъпник и сякаш целият квартал беше притихнал, мълчаливо наблюдавайки случващото се иззад перденцата на послушно подредилите живота си съседи.
В този момент Слав я видя. Успокои се за секунда, млъкна, премисли и после закрещя отново, този път към нея:
— Брод, Яна! Брод! Намери брод!
Мъжагите впериха любопитни погледи в нея. Тя се почувства неловко и безсилна. Искаше ѝ се да направи нещо за Слав, но как би могла да се изправи сама срещу всичките тези големи мъже?!
Моментното вцепенение и любопитство към постъпката на задържания отминаха и другите мъже отново го завлачиха към един от огромните джипове. Цялата случка приключи за секунди, но на Яна те се сториха като много дълги часове. Джиповете потеглиха, а тя ги гледа до последно – докато се скриха от погледа ѝ в съседната улица. После се обърна и бавно закрачи към входа на своя блок. Инстинктивно докосна с ръка мястото малко под шията си. Да, ключът беше там.