— Дадено.
16
Васко не беше намерил време да се погрижи за фенерче, както го бе посъветвал Павел, и сега тихо сипеше ругатни всеки път щом се спънеше в нещо. Включи осветлението на екрана на телефона си, обаче то не помогна особено. Скоро очите му привикнаха към мрака и мъглата наоколо, затова той изключи телефона и го прибра обратно в джоба си. Нито виждаше, нито чуваше Павел толкова дълго, че реши, че се са се отдалечили твърде много един от друг. Тъкмо се чудеше дали да не провери къде е съучастникът му, когато чу тихо изсвирване в дясно и напред. Тръгна по посока на сигнала. След около половин минута Павел изсвири сигнала отново. Вече се чуваше по-силно, което беше знак, че е тръгнал в правилната посока. Още съвсем малко и…
Чу стъпки, движещи се към сигнала, но те определено не бяха на Павел. Някой вървеше право към него. Васко се спотаи, приклякайки зад един вагон, секунди преди едра фигура да отмине мястото, през което се канеше да върви, за да стигне до Павката. Сърцето му подскочи чак до ушите. Някой отиваше към приятеля му и този някой не изглеждаше никак добронамерен. Нима ченгетата все още ги следяха? Васко измъкна от джоба си швейцарското ножче, извади острието му и се приготви този път да не се даде без поне малко бой. Знаеше, че Павел е сам, беззащитен и вероятно безкрайно уплашен, а щом бяха заедно тук, значи трябваше да си пазят гърбовете взаимно. Васко тръгна по петите на преследвача.
Павел обаче се оказа по-бърз. Първо се чу мъжки глас, питащ заплашително нещо. После – кратък съскащ звук, гърлени стонове, изтупване на нещо тежко на земята. Когато Васко стигна до мястото, Павел стоеше като препариран, гледайки ужасено неподвижното тяло на мъжа, който преди малко мина до вагона, зад който бе другото момче.
— Бързо! – окопити се Павката веднага щом зърна подкреплението си. – Имаш съвсем малко време докато този дойде на себе си. Това е вагонът – той посочи вляво от себе си. – Аз ще го пазя, а ти действай!
Васко опита да отвори вратата на вагона, но тя изглежда бе или заключена, или заяла. „Сувенирът ми“ сети се той и бръкна в джоба, в който по-рано сложи парченцето тел. Напипа го, издърпа го и опита да отключи вагона с него. За щастие се оказа, че вратата просто е заяла. Малко по-силен натиск беше достатъчен момчето да нахълта в него.
Зае се да развинтва болтовете в горната част на тавана, както беше направил предишната вечер на гарата. Този път задачата беше малко по-трудна. Болтовете се противяха, изплъзваха се от и без това малката отвертка на швейцарското ножче, не искаха да подадат. На Васко му се прииска поне да имаше стълба или стол, на който да стъпи, за да има повече опора за по-силен натиск. Въпреки високия си ръст, дори той изпитваше затруднение да натисне достатъчно силно с инструмента, за да го задържи в резбата. Някой се бе постарал доста да завинти проклетите болтове в този вагон.
Внезапно от джоба на поваления прозвуча изпукване, последвано от неестествено метален глас:
— Колега, всичко наред ли е?
Мълчание няколко секунди. Павел усети как тънка, студена струйка пот се плъзва от влажните му коси надолу по гръбнака.
— Колега? Камен? Има ли някой там?
Нямаше време да реагира. Дали да рискува да се обади по радиостанцията, преструвайки се, че е въпросния Камен или да отиде до Васко и да прекрати мисията преди да са постигнали успех? Погледът на Павел се стрелкаше между джоба на преследвача му и вратата на вагона. Каквото и да направеше, вероятно резултатът щеше да е един и същ – пропилян последен шанс да открият записките на Слав, а оттам и поредно разочарование за Яна. Идеше му да използва електрошока, приложен преди малко срещу мъжа в краката му, но вече върху себе си. Да се повали, да се гръмне и убие заради това, че отново беше тръгнал без да е премислил всички опасности и да е взел всички възможни мерки. Този на земята очевидно не беше сам. Дрехите му не издаваха да е ченге, но дори да беше само охрана на обекта, с него имаше поне още един.
Изпукването отново се появи:
— Идвам, колега – заяви гласът в радиостанцията.
— По дяволите! – изруга Павел и хукна към вагона. – Край! Изнасяме се! – изкрещя той към Васко.
— Не ставай глупав! – Васко също изглежда се беше поизпотил. – Едвам развинтих първия болт, остава само още да преборя и този и ще имаме съкровището в ръцете си.
— Не, не можем. Насам се е запътил още един.
— Един какво?
— Охраняващ, ченге, не знам. Онзи има радиостанция и един се обади да го търси и каза, че тръгва насам.
Васко предпочете да не издава тревогата си от тази информация.