— Братле, ти се справи е първия съвсем сам. Ще успееш да разкажеш играта и на този с твоето оръжие.
— Мислиш ли? – поколеба се Павел, поглеждайки скептично електрошока в ръката си.
— Разбира се. Вярвам в теб. Просто го причакай по-встрани, за да не види онзи на земята и да не се усети. Можеш да го направиш, Пав. Върви.
Павката се почувства за момент като един от онези супер-герои, за които четеше и гледаше филми и тръгна решително навън. Веднъж озовал се сам насред нощната мъгла обаче, целият му кураж и решимост мигновено се изпариха. Той се изниза към ръба на вагона, за да издебне предполагаемия си втори нападател там, но на сами ъгъла буквално се сблъска с него.
Онзи го сграбчи за якето.
— Кой си ти? – попита мъжът. – Как се казваш и какво търсиш? Отговаряй веднага!
— Аз.. аз… – Павел запелтечи и пристъпи назад в отчаян опит да се отскубне, но онзи го държеше здраво. – Нищо лошо не искам. Просто…
— Как ти е името попитах.
— Па.. Павел…
— Павел чий?
— Павел Бенев.
За огромна изненада на момчето, щом разбра името му, мъжът отхлаби захвата си.
— Павел Бенев казваш, а?
Павката кимна, все още несмеещ да погледне мъжа в лицето и още по-малко – да използва оръжието си срещу него.
— Кажи ми, Павел, името Станислав Коларов говори ли ти нещо?
Павката рязко вдигна очи. Не можеше да повярва, че някой, който и да беше той, му задаваше толкова директен въпрос. Откъде този човек знаеше за какво са дошли? Враг ли беше? Ченге? Най-вероятно. Павел поклати глава за „не“.
— Какво? Това име не ти е познато ли? – попита отново мъжът.
— Не, господине – рече Павката.
— А имената Яна и Васил дали ти говорят нещо?
Нещата вече изглеждаха извън контрол. Ченгетата явно следяха не само тях двамата с Васко, но бяха навързали и събитията с Яна в цялата картинка. „Каква безизходица!..“, завайка се вътрешно Павел. „Но аз трябва да се държа. Дори да ме отведат сам този път, нямам право да предавам приятелите си.“
— Не, господине – повтори той, – и тези имена не ми говорят нищо.
— Хмм – предполагаемото ченге изглежда искаше да го върти на бавен огън. – Значи ако сега извикам онзи, който тършува във вагон номер 113321, той или тя няма да отговори на името Васко, нито на името Яна?
— Не! – рече Павел, преди да се усети, че се издава така. После опита да се поправи – Какъв вагон?
Мъжът обаче го замъкна до вратата на вагона, поглеждайки вяло към поваления си колега до него, и нареди.
— Давай. Извикай името Васко.
Павел мълчеше. На фона на мъглата изпитото му изражение изглеждаше призрачно.
— Извикай Васко казах! – нареди мъжът, гледайки го зловещо.
— Васко – каза Павел тихо.
— Извикай!
— Васкоо – повиши глас момчето.
За негово нещастие Васко изглежда беше чул и дръпна надолу прозореца на вагона до тях.
— Секунда – извика той. – Още малко борба и ще победя шибания болт.
Павел и мъжът до него се спогледаха. Павел – още по-стреснат, а мъжът – стори му се, с тънка усмивка. Той пусна дрехата на момчето, качи се във вагона при Васко и неочаквано за двамата приятели обяви:
— Не си прави труда, Васко. Записките на Слав не са вече там.
Васко изглеждаше не по-малко стъписан от Павел малко по-рано.
— Кой си ти? – успя да попита преди мъжът да го подкани навън от вагона. Озовавайки се вече срещу двамата, непознатият се представи.
— Аз съм приятел. Казвам се Жоро и със Слав се знаем от деца. Той ми каза, че вие тримата с момичето може да стигнете до нещата му в този вагон. А когато разбрах за смъртта му, аз ги махнах оттам и на свой ред ги скрих. Елате.
Те тръгнаха след него, невярвайки на късмета си или по-скоро незнаейки дали имат късмет, или отново вървят към капан. Изведнъж Жоро се спря.
— Чакайте. Май ще е добре да замъкнем този нещастник обратно във фургона ни, за да не измръзне навън. Ще ми помогнете ли?
17
С общи усилия Камен бе прибран на топло във фургона, а действието на електрошока почти отминаваше. Пазачът издаваше гърлени звуци, мяташе се на кушетката и скоро щеше да се събуди. Жоро отиде в една странична стаичка. Докато го чакаха Павел и Васко седяха като на тръни. След всичко преживяно можеше да се очаква какво ли не – отряд спецчасти да изскочат с пистолети насреща им, да се появи духът на Слав, убеждаващ ги да не го търсят повече или Симеонов да ги отведе отново в познатото РПУ. Или поне Камен да дойде на себе си, а Жоро, за да прикрие двойната си игра, да се престори, че нищо от казаното до момента не е истина и отново да ги предадат на ченгетата.
За щастие нищо от това не се случи. Жоро се върна при тях с малко черно куфарче, с усмивка и с думите: