— Дайте това на Яна. Съжалявам, че тя не е с вас, за да се запознаем.
Васко грабна куфарчето и се изправи.
— Сигурен съм, че и тя ще съжалява, че не се е срещнала с Вас, господин …
— Няма нужда от официалности. Нито от това да знаете фамилията ми. За ваша собствена безопасност.
— В такъв случай, благодарим Ви, господин Жоро! – рече Васко намигайки.
Жоро още повече го хареса. Пое подадената му ръка със задоволство.
— И аз ви благодаря за това, което правите за приятеля ми, момчета! Скрийте куфарчето, докато не му дойде времето.
Павел също се изправи и подаде на Жоро десница.
— Благодаря Ви и аз – каза той. – Но кога ще му дойде времето в крайна сметка?
Жоро поклати неопределено глава.
— И аз не знам, Павел Бенев, но съм сигурен, че щом дойде, ще разберете.
Силно изръмжаване от близката кушетка им напомни, че не са сами.
— Тръгвайте – нареди им Жоро. – Аз ще го излъжа нещо като дойде в съзнание.
Приятелите му кимнаха още веднъж за благодарност и се скриха в дебрите на вече отдръпващата се пред зората мъгла. Скочиха в джипа и отпрашиха към своя блок. Оставаха им само два-три часа да дремнат преди първия звънец в училище сутринта.
Павел взе куфарчето, когато се разделяха с Васко след драматичните преживелици в депото. Отнесе го вкъщи, но не посмя да го отвори. Знаеше, че майка му го е чакала до късно през нощта и не искаше да свети с лампата в своята стая, безпокоейки я допълнително. А и посланието на Жоро беше пределно ясно: „Дайте това на Яна“. И шифърът беше насочен към нея. Значи той нямаше право да рови. Скоро щеше да завърши обещанието си към нея. Най-после се беше доказал като истински мъж. Идеше му да събуди майка си и да ѝ разкаже, но всичко това можеше да почака. Той си легна, изтощен от емоциите на този твърде дълъг ден, но заспа най-после с усмивка.
Следобед на другия ден Павел и Васко навестиха Яна в болницата, но за щастие се оказа, че д-р Добрева е преценила състоянието ѝ за достатъчно стабилно, за да я изпрати да се лекува у дома. Те тръгнаха към познатия им блок, а Павел отскочи преди това, за да вземе куфарчето, дадено им от Жоро. Малко преди да се отправи към дома на приятелката си обаче, за пореден път изпита страх и съмнение дали наистина има най-после в ръцете си търсеното от тях. Или отново са били заблудени? Отвори го, извади цялото му съдържание и го заразглежда в унес без да се зачита в нищо конкретно. Сред документите преобладаваха тези на Английски език с печат „TOP SECREТ” на всяка страница, но имаше също множество чертежи, изрезки от вестници, някои от които доста вехти, както и няколко карти. Нямаше съмнение – каквото и да беше открил Слав, то сега бе тук, пред него, в ръцете му. Павел изскочи от дома си и хукна към Яна.
Когато приятелите ѝ пристигнаха на посещение, девойката все още не знаеше какво носеха те. Въпреки това тя изглеждаше доста по-добре – бе вече на крака – с вълнение ги поведе към своята стая и им заразказва за новите си сънища, в които неизменно присъстваше и Слав. Отново странната джунгла и журналистът, бродещ из нея. Пустини, параклиси, пирамиди и отвсякъде все Слав, предупреждаващ за опасности или просто кротко наблюдаващ. Яна разказваше и разказваше, а Павел и Васко кимаха с разбиране и изчакваха точния момент да ѝ съобщят новината. И точният момент настъпи, когато тя привърши и с последния си сън.
— Какво мислите, че означава всичко това? – попита ги Яна.
— Може би… – започна загадъчно развеселен Васко.
— Може би това означава, че имаме записките на Слав! – допълни възторжено Павел.
Яна се обърка. Очакваше някакво далеч по-прозаично обяснение. Или нещо по-психоаналитично от Павел, който обичаше да се заговаря и след часовете с г-н Пандин.
— Щеше да е добре да ги имаме, но за жалост не е така.
— Напротив! – извика Павел и извади малкото куфарче от раницата си.
Тя погледна въпросително и към Васко. Той кимна, потвърждавайки. Не ѝ трябваше повече. Тя се нахвърли върху листовете в куфарчето като гладно зверче на вечеря. Заразглежда ги така, сякаш животът ѝ зависеше от това. Васко също ги гледаше с интерес, ала Павката стоеше настрана отегчен и като че ли малко разочарован.
— Какво има, Пав? – попита Яна, когато забеляза, че той не проявява интерес. – Вече си ги прочел ли?
— Не, не съм. Но май очаквах нещо по-интересно.
— Ако не си ги прочел, значи даже не знаеш дали не е достатъчно интересно.
— Така е – въздъхна Павел. – Но доколкото видях не са нещото, което ми се искаше да бъдат. Знаеш, записките на Тесла например.
— Я не бъди задръстен! – сръчка го Яна. – Каквото и да имаме тук, то изглежда като да е наистина важно, щом е било засекретено. Освен това имаме доста материал за четене. Хайде, да се залавяме за работа!