— Вижте какво – каза след петминутно мълчаливо умуване. – Това все пак си е нещо на Слав. Той не ни е молил да му ровим в нещата и да правим нещо повече от това да вземем документите и да ги скрием добре. А онзи Жоро в депото каза, че ако трябва те да се разкрият някой ден, ще разберем кога и как някак си, нали така?
— Така е – съгласи се Васко. – Даже мисля, че както сме разпределили документите на три е най-добре. Нека всеки да вземе своята част и да я скрие без да казва на другите къде.
— Я, чакайте малко! – извиси пръст към тях Яна – Какво каза току що?
— Казах, че ще е най-добре да ги скрием на различни места – повтори Васко.
— Не ти – сряза го момичето. – Какво каза Павел за онзи човек в депото? Нима каза „ако трябва те да се разкрият някой ден, ще разберем кога и как някак си”?
Павел кимна неуверено:
— Да, така беше.
Яна се засмя гръмко и звънливо. Момчетата не можеха да разберат на какво и само я наблюдаваха нямо, докато се успокои. За момент наистина им изглеждаше като луда. Но на нея не ѝ пукаше, от нищо и от никого не ѝ пукаше, защото тя току-що беше получила доказателството си, че всъщност съвсем не е на път да полудее, както напоследък се страхуваше.
— Точно същото ми каза и Слав в болницата! – припомни им тя, все още смеейки се. – Не чаткате ли? Това означава, че не съм халюцинирала или сънувала. Това означава, че той наистина е жив. Как иначе ще разберем кога и как?
Павел се притесни, че без да иска ѝ е дал напразна надежда. „Как можах да се изцепя точно това?”, упрекна се мислено той. За щастие отвличането на мислите му от трескавото ровене в тях в друга посока проработи отлично и в миг това, което до преди малко беше търсил в паметта си, изведнъж изплува на повърхността.
— Кабала! – извика той.
Яна и Васко го изгледаха смаяни.
— Ако знаех, че днес ще попадна на такова представление, щях да се облека по-подходящо за театър – подхвърли другото момче. Павел обаче не му обърна внимание, а придърпа лаптопа на приятелката си и започна да пише нещо в търсачката. Васко продължаваше да се усмихва смутено.
— А може би е искал да каже „Абракадабра”? – намигна той на девойката.
Павел завърши търсенето си, врътна лаптопа към тях и рече, засмян до уши:
— Абракадабра тогава!
Другите ахнаха. На екрана пред тях се мъдреше същата схема с кръговете, свързани с линии, както онези от рисунката, попаднала при Яна и от скицата на Васко.
— Но как? Какво е това? – запремятаха въпросите си те.
— Това е Дървото на живота според Кабала – древно учение, което струва ми се, се връзва доста добре с описаните неща в документите, които прочетох – заобяснява им Павел. – Не съм експерт в областта и ще трябва да потърсим и почетем още инфо за него, но поне сега имаме още едно парченце от пъзела в тази загадка.
Момичето го гледаше удивено, а Васко – направо с респект. В картинката, открита от Павел в нет-а, кръговете бяха само десет, а надписите върху тях бяха на Английски и вече лесно можеха да разберат поне едно – всеки кръг представляваше отделно качество като мъдрост, красота, интелигентност, твърдост, милостивост. Само най-горният кръг беше означен с „Crown” (корона), а най-долният – с „Kingdom” (кралство). Имаше наистина за какво отново да правят проучвания и да дискутират, както правеха преди, подтиквани от Слав. Всичко изглеждаше като да се подрежда отлично постарому с изключение на факта, че междувременно Яна отново беше загризала кожичката на левия си палец. Ето това почти никога не вещаеше нищо добро.
— Момчета – започна бавно и предпазливо тя, – само помислете. Имаме изчезнал народ, притежаващ изключително високи технологии и преживял катаклизъм въпреки или точно заради тях. Имаме карти на напълно непознато място, както и такива на добре известно, но все пак мистериозно. Имаме странни чертежи, сякаш направени от Леонардо Да Винчи и древно учение, свързано също с безброй много загадки. Може пак да ме сметнете за луда, но аз мисля, че Слав е открил… изчезналата Атлантида.
В стаята настъпи смут. Васко избухна в смях, а Павката се заоглежда ту към него, ту към Яна, ту поглеждаше картите пред себе си в недоумение. Стори му се, че Яна се е изчервила. Смехът на Васко я беше обидил.
— Какво толкова смешно казах? – попита тя.
— Нищо, нищо. Не се сърди – отвърна момчето, когато спря да се смее. – Просто това беше толкова неочаквано. Аз винаги така си реагирам на неочакваните неща.
— Ако ти имаш някакви други предположения, нямам търпение да ги чуя! – гневът в гласа ѝ се усилваше.
— Предположения не, но ми изникват въпроси – отговори той. – Първо, Атлантида е един митичен град, който най-вероятно никога не е съществувал. И второ, нали уж тези документи трябваше да съдържат нещо важно за цялото човечество. Едва ли точно митичната Атлантида е толкова важна.