— Защо да не е? Първо, смята се, че Атлантида не е била град, ами цял остров, даже може би цял континент. И второ, ако древните атланти наистина са притежавали знания и технологии, каквито са описани в документите, това ги прави достатъчно важни! – занарежда Яна.
— Не знам, аз мислех, че Слав се е занимавал с малко по-сериозни неща от това да тича по следите на митове и легенди.
— Извинявай, Васко – намеси се Павел, – но и Троя е била смятана за несъществуваща легенда, докато в крайна сметка не е била открита от Шлиман. А той определено не е бил празноглав мечтател.
— Хубаво, да приемем, че Слав е открил Атлантида. Не ми се спори по въпроса. Но какво от това, даже да си права, Яна?
— Не знам... – Яна рядко казваше това. Тя изглеждаше някак замечтана. – Представяте ли си колко много хора са я търсили безуспешно? Толкова много експедиции са ровили и са се гмуркали къде ли не по света, за да открият Атлантида. А някои може би дори са успели, щом сега държим тези засекретени документи в ръцете си. Какво ли искат да скрият от нас? Какво ли е онова, което действително се намира там? Иска ми се да знам какво толкова важно е имало в Атлантида…Иска ми се да можехме да отидем там, да се гмурнем насред онзи Триъгълник и да видим с очите си.
— И защо да не можем? – въодушеви се Васко. – Искате ли наистина?
— Ти си луд! – рече Павел. – Знаеш ли колко далече е това?
— Аз ли не знам? – засмя се Васко и Павел веднага се сети с кого разговаря.
— Е, да. За теб може би не е проблем. Ти си бил къде ли не по света, а разполагаш и със средства. Но ние…
— Какво „вие”?
— Мама никога няма да ме пусне, това „ние”! А и едва ли ще мога да си позволя такова пътешествие преди да завърша университет, започна работа и спестя достатъчно пари.
— Ти с твоята „мама“ направо ще ме умориш. Нали другия месец ставаш на 18?
— Павел е прав – каза Яна. – Няма да ни пуснат. И аз ставам на 18 след десетина дни, но не мога просто да отида при нашите и да им кажа „Мамо, татко, заминавам за Карибите за няколко дни“.
— Заминаваш за Карибите за няколко дни??? – чу се детско гласче откъм вратата едновременно със звука от нейното рязко отваряне.
На прага стоеше Алекс и мигаше на парцали.
— Ти пак ли послушваш? – вече с отегчение попита сестра му.
— Тони не дойде – сконфузи се малкият. – Нямаше какво друго да правя.
— Това не е оправдание! Изчезвай веднага в стаята си.
— Но ти обеща…. – беше готов отново да се разплаче той.
Васко наблюдаваше сцената с любопитство. Павел забеляза това и реши да го информира какво става.
— Яна му е обещала, че ще го включи в историята с бележката до края ѝ – рече той, поклащайки пак глава с неодобрение.
Васко обаче изобщо не се трогна. Беше странно, но от момента с ритника в глезена му, хлапето го беше спечелило и Васко го харесваше все повече и повече след това. Рядко се случваше някой да го бие на шах и още по-рядко – някой да загрее толкова бързо лъжите му.
— Е, щом му е обещала, трябва да го включи. Нали така, малък? – каза той.
— Даааа! – извика радостно Алекс. – Ще стана Карибски пират!!!
Той зае комично подобие на поза ангард и размаха невидима шпага във въздуха.
— Добре, добре. За това ще говорим с теб после. А сега имаме разговор – прекъсна го Яна. – И повече никакво подслушване! Ясно?
— Добреее – каза разочаровано Алекс и тръгна към вратата.
Когато той излезе, Васко побърза да продължи.
— Аз мисля, че не е необходимо да казваме на родителите си точно къде отиваме. Нали и без това нашият клас реши да отидем на екскурзия до Лондон вместо да правим бал. Можем да се възползваме и, вместо на глупавата екскурзия, да отскочим до Пуерто Рико например.
— Да, но разликата в цената на билета до двете места сигурно е доста голяма… – продължаваше да се кахъри Павел. – Моята майка не може да си позволи да ми даде няколко хиляди, пък било то за бал или нещо подобно.
— Хелоууу – сряза го отново Васко. – Аз имам попечителски фонд или влог, или нещо такова. Не знам точно как се нарича, но знам, че баща ми е отделил едни пари, немалко пари на мое име и откакто станах пълнолетен миналия Декември, вече мога свободно да ги използвам.
— Вместо да си чешем езиците, предлагам да проверим колко наистина би ни струвало – рече Яна.
Те взеха отново лаптопа и запреглеждаха оферти. Каквото и да слагаха като алтернативи обаче, излизаше, че в края на май, когато беше насрочена екскурзията на класа, билетите до Сан Хуан, столицата на Пуерто Рико, ще струват над хиляда евро.