— О, да! – усмихна се най-после и Яна.
За Алекс нямаше какво изобщо да се пита. Малкият беше толкова превъзбуден, че се щураше насам-натам около тримата юноши като свободен електрон. Само Павката беше все още умислен и притеснен.
Скоро ги извикаха за полета. Качиха се на самолета и полетяха. След около два часа и половина се приземиха на известното летище „Хийтроу“, където трябваше да изчакат още толкова време до следващия си полет в Ню Йорк. Градусът на вълнението у всички вече се усилваше. Не усетиха кога стана време да полетят отново.
Вече настанени за втория полет, Яна се обърна към момчетата:
— В Ню Йорк ще имаме повече от девет часа престой. Знам, че имаме резервация за хотелче в близост до летището, но дали все пак не искате да се поразходим из града? Много ми се иска да го видя! – каза тя.
— Летището изобщо не е близо до Манхатън, Яна. Това е мястото, което предполагам, че би искала да видиш от Ню Йорк. Но дори и там вечер не е никак безопасно. – Васко говореше като врял и кипял, и имаше основания за това. – Мисля, че ще е най-добре да оставиш огледа на Ню Йорк за някой друг път. Но виж, на връщане…
— На връщане летим през Маями и времето за трансфер е по-малко – напомни Павел.
— Да, но след Маями ще имаме близо осем часа престой в Мадрид. Там вече ще ви разходя наистина и ще ви запозная с моите амигос – обеща Васко.
Полет номер две премина предимно в сън и гледане на филми. Преживяха и няколко неприятни турбуленции, от които Павел едва не припадна, но в крайна сметка се приземиха гладко и ужасно впечатлени от гледката на милионите светлини на нощен Ню Йорк, видян през птичи поглед. Послушаха съвета на Васко и без повече уговорки се настаниха директно в хотела.
Тримата приятели сложиха малкия да спи в едната от резервираните стаи, а те останаха в другата, обсъждайки предстоящите дела до късно през нощта. На сутринта станаха с мъка, но с много бързане успяха да се качат на финалния за тази част от пътуването им полет. Само няколко часа ги деляха от Пуерто Рико и от приключението на живота им.
Приземиха се в Сан Хуан по обяд. Времето беше прекрасно, слънчево и топло и това още повече повиши, и без това приповдигнатото им настроение. Алекс и сестра му се оглеждаха на всички страни през цялото време докато пътуваха в таксито до хотела. Всички единодушно бяха решили да не рискуват да се изгубят още с пристигането си в непознатия им град и, за да не се налага да обикалят с всичкия си багаж, жертваха малко финанси за транспортната услуга. Не след дълго съжалиха. Задръстването беше невероятно, а шофьорът на таксито непрекъснато крещеше и ръкомахаше към другите автомобили. Въпреки това дори Павел вече изглеждаше доста по-спокоен и щастлив.
Бяха резервирали стая с едно двойно и две единични легла в близост до океана на сравнително сносна цена. Стаята се оказа доста скромна, но те така или иначе не смятаха да прекарват дълго време в нея. Оставиха багажа си и поседнаха около кръглата маса в страни от леглата.
— Е, пристигнахме! – отбеляза радостно Васко. – Всички сме живи и здрави. Надявам се, че притесненията вече са изчезнали.
Павел възприе това като въпрос, адресиран най-вече към него. Той кимна.
— Направо не съм вярвал, че ще успеем! – успя да каже само.
Яна забеляза, че в близост до масата зад една грозновата завеса има врата за балкон. Тя притича радостно до нея, отвори я, огледа се през малката тераса и запя към кипящата от живот уличка долу: „Чикоооо, от Порто Рикооооо…“.
Останалите избухнаха в смях.
Когато се завърна на масата при тях, тя вече беше готова да се залавя за следващата стратегия в мисията им.
— И така, след като стигнахме дотук, е време да помислим как да осъществим плановете си – подхвана тя досущ като че ли открива заседание.
Васко пак се засмя, а другите две момчета го последваха.
— Звучиш като пълководец – обясни веселието си той. – Добре поне, че не каза „Събрали сме се тук“, че вече щях да помисля, че сме на погребение.
— Така е, Яна – рече и Павел. – Отпусни се за малко. Пътувахме толкова дълго, на ново място сме. Нека хапнем, да се разходим, да видим какво интересно има наоколо.
— Вие да не би да сте забравили за какво сме дошли? – сряза ги момичето. – Нека ви припомня, че не сме туристи. Имаме важна задача.
— Да, но имаме също така седем дни, за да я осъществим – оправда се Павел.
— Само седем дни – натърти Яна.
— Уффф – като по уговорка въздъхнаха всички останали.
— Ти си като навита на пружина! – каза Васил. – Хубаво. Казвай какво мислиш.
— Мисля, че за да стигнем до това, което картите показват, са ни нужни главно две неща: оборудване за гмуркане и превоз. Може да се наложи да изразходим известно време, за да открием и двете, понеже нямаше как да се погрижим и за това по Интернет преди да тръгнем. Ето защо се налага да започнем търсенето възможно най-скоро. Още повече, че ни притиска и финансовата страна на въпроса.