Познатото стълбище на блока ѝ се стори като безкраен коридор извън времето и пространството. Тя се заизкачва по стълбите все така бавно и зашеметено, сърцето ѝ биеше още бясно и ушите ѝ продължаваха да бучат като че ли се намираше на брега на бурно море. Не знаеше какво да мисли и какво да направи. Влезе в дома си и се свлече на най-близкото канапе. Прекара известно време така, взирайки се в нищото. Само няколко дни по-рано беше седяла на стълбите пред блока след неделната им игра. После реши, че се налага да се мобилизира. Нещо трябваше да се направи!
Мислите ѝ препускаха. Явно това, което ѝ се виждаше като параноя у Слав, е било истина. Явно не е било плод на въображението му, че го преследват. В целия този спектакъл с ключа и във всичко онова, което този ключ можеше да крие – може би и в това имаше някакъв смисъл, макар тя да го беше подценила и все още да нямаше представа какъв е той. Беше объркана и изплашена. Вече повярва, че ключът е важен и, че е натоварена с особена мисия. Имаше само двама човека, с които можеше да сподели всичко това. Тя извади телефона си и се обади на Павел.
Павката ѝ беше приятел от детството. Имаше чувството, че го е познавала цял живот и що се отнасяше до съзнателният ѝ такъв, то си беше точно така. Още в началния курс, когато момиченца и момченца изпитваха дълбок срам и неприязън да общуват помежду си, учителката им я наказа да седи на един чин с Павел. В началото Яна беше крайно недоволна. Тя беше буйно момиче, изявяваше се като лидер на класа, но това не винаги се харесваше на останалите деца и те често се оплакваха от желанието ѝ да доминира и да налага собствените си мнения и желания. Павката, от друга страна, беше най-тихото и срамежливо дете в класа. Отглеждан скромно от самотната си майка, той беше чувствителен и разсъдлив, винаги готов да помогне, ако някой има нужда, но иначе предпочиташе да остане в сянката на съучениците си. С времето Яна свикна с него и го обикна въпреки подигравките на другите деца, че Павел е „читанка“ и „дървен философ“. Той беше винаги до нея и в най-смелите ѝ начинания, а Яна беше достатъчно умна, за да оценява това. Тя се възхищаваше на интелекта и възпитанието на Павел, на жаждата му за най-разнообразни знания и на чувството за дълг, което той изпитваше към майка си.
Половин час по-късно Яна пиеше чай в дома на Павел, разказвайки на какво е станала свидетел.
— Беше ужасно – каза в заключение тя.
Павел премисляше чутото с типичното си изражение на смесица между разбиране и „дай-ми-време-да-разбера“.
— Брод… – въздъхна накрая той. – Какво мислиш, че е искал да каже с това да намериш брод? Някакъв изход ли? Изход за него? Като да го спасим от нещо?
— Не знам! Казах ти какво се случи. Само това изкрещя към мен. Не знам как да го разбирам.
— Може би иска да бъде спасен от тези. Спец-части ли казваш, че бяха? Еха! Значи наистина го има това с тайното правителство! Колкото и да ме бъзика Васето, има го. А ти обади ли се и на него?
Яна се замисли. Зачуди се защо, но съвсем беше забравила да звънне и на Васко. Обадиха му се веднага.
Васил Ферер беше от по-различна „мая“ в сравнение с тази на Яна и Павел. Син на българка и испанец с аристократичен произход, той беше в страната и тяхното училище едва от около две години. Преди това беше живял в други държави, местейки се от едно място на друго заради работата на баща си. Макар и с благороден произход и купища пари в сметки тук и там по света, бащата на Васко не желаеше да живее от богатството си, а се изявяваше успешно като дипломат и искрено се наслаждаваше на това си поприще, докато един ден не получи внезапно инсулт. Възстановяването му беше дълго и тежко, и когато най-после синьор Ферер стъпи на крака, той за втори път послуша жена си и реши да се установи в малката и сравнително спокойна България. Първият път, когато я беше послушал, беше в момента, когато Васко се роди. Тогава майката на момчето, осъзнаваща бъдещата си роля на предана домакиня в сянката на съпруга си, успя да издейства да кръсти сина си на любимия си Български герой Васил Левски.
Васко живееше на последния етаж в блока на Павел в един наистина обширен и много луксозен апартамент като лабиринт, изпълнен с антични мебели и модерно изкуство. Обичаше уж на шега, но всъщност с доста обич, да нарича дома си „Нашият скромен пентхаус“. Отне му около десет минути да слезе. Павката и Яна заразказваха един през друг случката със Слав. Васко слушаше и току подмяташе по някоя шега, както винаги правеше. Накрая замръзна с каменно изражение.