— Какво стана? – заразпитва го нетърпеливо Яна въпреки това.
— Ами, нищо. Каза, че тази вечер е зает и не можем да се видим сега. Разбрахме се да го открием утре сутрин при лодката му на кея.
— Значи не всичко е загубено – усмихна се накриво тя.
— Обаче той все още не знае къде точно искаме да ни отведе – каза Васко. – А и звучеше като да не му се занимава особено. Каза, че може да ни отдели известно време, но трябвало да се погрижи и за риболова си или нещо такова.
Увесили носове, четиримата тръгнаха обратно към хотела. За разнообразие и за утеха минаха да разгледат старата част на града. Вечеряха набързо и не след дълго заспаха.
На сутринта Яна отново се събуди доста рано. Дали от обещаващото време навън или от някакво добро предчувствие, тя пърхаше около масата и с весел тон подканяше останалите да стават, за да не закъснеят за срещата. След час бяха готови за тръгване. Слязоха отново до пристанището и се заоглеждаха за лодката на Хавиер по описанието, което той беше дал на Васко предишния ден.
Когато най-после я намериха, лодката им се стори отчайващо малка. Едва не пропуснаха да я видят сред всички други плавателни съдове в края на кея. Около нея се щураше младеж на възраст близка до тяхната или малко по-голям. Беше мургав, строен и угрижен за нещо. Премяташе въжета и някаква мрежа. Явно търсеше нещо.
— Hola! Eres Javier?5 – попита го Васко.
Младежът ги изгледа стреснато, но кимна за „да“. Васко се приближи към него и започна да му обяснява с вече до болка познатия си репертоар от предишния ден за какво го търсят. По някое време извади и картата с Бермудския триъгълник и засочи към центъра му.
В първия момент момчето го гледаше стъписано. Този път обаче те забелязаха, че в погледа му има и още нещо, освен обичайното тия-са-луди-изражение, с което ги гледаха другите моряци преди него. Хавиер слушаше внимателно, но личеше, че в същото време премисля какво решение да вземе. Мълчеше, но изглеждаше заинтригуван. Васко изчерпи плеядата си и млъкна. Хавиер помълча още минута и накрая попита нещо. Васко се обърна към приятелите си.
— Пита колко даваме – преведе той.
— Кажи му, че ще му дадем петстотин долара – рече Яна, веднага пресмятайки с колко пари разполагат и с колко би било редно да се разделят заради една такава мижава лодка.
Васко преведе отново. Хавиер искрено се разсмя. После пак каза нещо.
— Той казва, че ако искаме да ни отведе до там, ще трябва да му броим най-малко два пъти повече.
— Да си гледа работата! – отсече тарторката, готова да си тръгне, но Павел я спря.
— Не бъди глупава, Яна! Знаеш, че можем да си позволим да му платим хиляда!
— За тая бъхлива лодка ли? Не се излагай! До никъде няма да ни откара.
— Изглежда печен. А и е първият, който изобщо прояви интерес поне дотолкова да попита за цена. Може да не намерим никой друг…
Яна се замисли. След малко се обърна към Васко:
— Е, добре. Кажи му, че сме съгласни за хилядарка.
Васко ентусиазирано преведе последното. Момъкът срещу него му подаде ръка делово като за сделка.
— Дано да не грешим, че се доверяваме на тоя мухльо! – тихо замърмори на Павката Яна. – Виж го какъв е смешник с тая кърпа на главата и нещастните стогодишни тиранти.
Чак сега Павел обърна повече внимание на външния вид на момчето насреща им. То наистина изглеждаше като извадено от треторазряден филм за предградията – панталоните му бяха от груб, доста износен плат, навити накриво почти до коленете и очевидно твърде широки за телосложението му. Имаше стара тениска, която някога е била бяла, избледнели червеникави тиранти и шляпаше наоколо бос. За капак косите му, очевидно стигащи до към раменете, бяха прибрани под нескопосано завързана червена кърпа, от която току стърчеше по някой поизрусял от слънцето кичур. И все пак, помисли си Павел, той можеше да е последната им надежда да намерят това, за което бяха дошли.
Разбраха се да се видят след час. Яна и момчетата се запътиха да вземат оборудването си за гмуркане, а Хавиер се зае да подготвя лодката за дълъг път.
1 „Здрасти! Как си, човече?”
2 „Не, този път не търся трева...”
3 „Добре, само секунда.”
4 „Благодаря, братле, страхотен си!”
5 „Здравей! Ти ли си Хавиер?”
20
Магазинът с костюмите и другите джаджи за гмуркане вече беше отворен и всичко договорено ги очакваше, скътано в един ъгъл. Павката беше дал на Яна всички пари, с които разполагаше, и затова тя се разплати със служителя в магазина. Срещу скромната сума от четиристотин и петдесет долара получиха три неопренови костюма, плавници, шнорхели, маски за лице, тежести, колани за тежестите и три кислородни бутилки.