— Дано да успеем да намерим и огледаме добре каквото търсим още днес, защото ако се провалим, няма да можем да си позволим тази цена за оборудване за още един ден – тихо каза Яна на Павката, докато Васко все още разговаряше с продавача.
— Да, знам. И за превоз също – отвърна той разсеяно, разглеждайки из магазина.
През това време Алекс ровеше из нещата, струпани в няколкото големи торби, които получиха от продавача. Той забеляза, че всички принадлежности са в бройки по три и все повече започна да загрява, че самият той е извън сметките за гмуркането. Стана му обидно и тъжно. Прииска му се да каже нещо на сестра си, но после реши, че няма смисъл. Големите вече бяха решили без да го питат, въпреки че, и в това той беше абсолютно убеден, самият той беше по-добър в плуването от тях тримата, взети заедно.
— Яна, знаеш ли какво се сещам сега? – каза все така загледан към тезгяхите Павел.
— Какво? – отвърна тя.
— Миналото лято, когато ходихме на курсовете по гмуркане в Созопол… Не казваше ли тогава инструкторът, че носенето на нож е задължително при гмуркане?
— Да, имаше нещо такова.
— И други неща май трябваше да се носят, а?
— Имаше някакъв списък, но вече не помня добре. Трябва да питаме Васко, когато нааай-после се наприказва.
— Не му се сърди. Според мен той просто се кефи да говори на родния си език.
— И българският му е роден език! – засегна се Яна. – Освен това е време да вървим. Стига е бърборил като някоя женка!
Тя се доближи до Васко достатъчно, за да привлече вниманието му. Щом я погледна, му направи подканящ жест към вратата. Васко не обърна внимание и продължи разговора си. Яна се прокашля.
— Извинявай – каза тя, – но както знаеш, имаме среща. Освен това с Павел искаме да те питаме нещо.
Последното го накара да млъкне.
— Сетихме се, че има още неща, които ни бяха казвали да носим при гмуркане на курсовете миналата година. Ти помниш ли какви бяха?
— Ъъъ… мисля, че… фенер – след кратък размисъл отвърна той. После пусна пак прословутата си чаровна усмивка. – Няма как да не запомня точно това. Нали е почти като фамилията ми.
— Фенер! Точно така! – възкликна Павел – Нож и фенер. Да си вземем по един.
Васко преведе на продавача какво още им трябва. Чичкото зад тезгяха с готовност запоказва с какви модели от тези артикули разполагат. През цялото време говореше, ръкомахаше и явно изтъкваше предимствата на всеки един предмет, който вадеше. Тийнейджърите само кимаха, оглеждайки нарастващия куп стока върху тезгяха пред тях.
По едно време Васко ги осведоми, че продавача казва, че тези неща не се дават под наем, а трябва да се закупят. Другите се съгласиха. Накрая харесаха два различни модела ножове, от които взеха по един, и избраха да купят от фенерчетата, които бяха най-скъпи, но и най-мощни, за тримата по един. Яна отново плати.
На излизане от магазина Павел подхвърли:
— Пак ми се струва, че забравяме нещо…
Изминаха няколко метра и Яна се сети:
— Компас! В списъка имаше и компас.
— Да – възкликнаха в дружен хор двете момчета. Алекс ги гледаше с любопитство и попиваше като гъба всичко случващо се наоколо му.
Яна притича до магазина и скоро се върна с компас в ръка.
— Реших, че един за тримата ще е достатъчен – каза тя.
Върнаха се при лодката на Хавиер тъкмо навреме. Той ги очакваше и потеглиха веднага. Стори им се, че пътуваха дълго, много дълго. Въпреки това и въпреки всички злокобни неща, които бяха чували и чели за Бермудския триъгълник, пътуването минаваше гладко и безпроблемно.
След известно време рибарят им направи знак, че вече могат да се подготвят. Тримата юноши заизваждаха всичко от големите торби и започнаха да се преобличат.
— А защо не взехте костюм и за мен? – не се стърпя Алекс.
— Ти още си малък, не ти е позволено да се гмуркаш – каза сестра му.
— Не съм малък! – разсърди се хлапето. – Ти знаеш, че плувам добре.
— Плуването е едно, а гмуркането – съвсем различно нещо, Алекс – заобяснява Яна с наставнически тон. – А и нося отговорност за теб пред родителското тяло. Имаме съвсем малко време, не мога да мисля и за теб в такъв момент.
Алекс скръсти ръчички и направи още по-нацупена физиономия.
— Нали уж ми обеща да дойда с вас? – не се предаваше той.
— Да, и ето – с нас си. Но на дълбокото – не!
— Защо въобще ме взехте тогава?
Яна се почувства зле. Разкъсваше се между тревогата за безопасността на малкия и поетото обещание. Така или иначе обаче, вече беше твърде късно за каквито и да е уговорки. Имаха три костюма и по три от всичко останало с изключение на компаса. Алекс трябваше да остане на сухо... в буквалния смисъл.