— Виж, Васко има фотоапарат за подводно снимане. Ще направим снимки на всичко интересно и после ще ти ги дадем – приклекна тя до братчето си в опит да го успокои. Алекс вирна носле в противоположната посока. – Вас, носиш фотоапарата, нали? – обърна се към приятеля си тя.
Васко я погледна с изненада.
— Какъв фотоапарат???
Яна тъкмо беше на път да подпали отново, когато Васко се усмихна широко, бръкна в раницата си и показа апаратчето за подводни снимки.
— Разбира се, Яна. Не се мятай на метлата толкова бързо!
Започнаха да обличат костюмите. Яна и Павел се справяха бързо, но Васко очевидно имаше проблем.
— Защо е толкова шибано тесен?! – каза той, едва набутвайки лявата си ръка в костюма.
— Трябва да е тесен, за да поддържа телесната ти температура. Не помниш ли? – отвърна Яна.
— А може би не той е тесен, ами ти си твърде широк – избъзика се на свой ред Павел.
Без да е твърде мускулест, Васко действително имаше доста широки рамене и бе с учудващо висок, за човек с испански произход, ръст. В сравнение с хилавия вид на Павел, можеше да мине за професионален атлет.
— Някои от нас дори спортуват, докато други само наместват очила над задачи – отвърна язвително той, вбесен по-скоро от костюма, отколкото от забележката на Павел.
Павката си замълча.
Лодката намали скорост и спря. Хавиер им направи знак, че са достигнали до целта си. Беше време за гмуркането.
ГМУРКАНЕТО!
Извървяха толкова дълъг път, за да го осъществят. Струваше им се невероятно, че бяха успели да стигнат дотук. Какво ли ги очакваше там долу? И изобщо, имаше ли нещо, което да си заслужава там долу? Те не знаеха, но им се искаше да вярват, че има.
Тримата се хванаха за ръце инстинктивно, усещайки и опасността, която това приключение можеше да представлява за тях, и подкрепата, която бяха готови да си окажат в момент на нужда. Там, насред океана, нямаше на кого друг да разчитат. Само тримата приятели, двата ножа, фенерчетата, компаса и фотоапарата бяха на ръба срещу необятната водна шир. Нямаше вече път назад. Трябваше да го направят сега или никога.
Те се гмурнаха надолу и напред. Пред погледите им се плъзнаха гледки като от научно-популярен филм. Пасажи от пъстроцветни рибки се сливаха и редуваха с коралови рифове. Тримата плуваха насред цялата тази красота и трудно вярваха на очите си. Васко правеше снимка след снимка. Яна извади компаса и им сочеше посоката. Спускаха се все по-надълбоко с вече светнати фенери, но освен обичайните морски красоти, не виждаха нищо от това, което очакваха да открият. От уроците по гмуркане знаеха, че се налага да пестят силите и кислорода в бутилките си. Не можеха да се спускат до безкрай. Преминаваха надолу на етапи, за да могат да се адаптират към налягането на водата, но и осъзнаваха, че времето ги притиска.
Изведнъж Павел, който беше избързал напред, се обърна рязко, доколкото движението във вода позволяваше това, и посочи на другите нещо. Изглеждаше като път. Павиран път! Тримата заплуваха по-нататък, следвайки го.
През това време на лодката Алекс не можеше да си намери място от яд. След цялата еуфория, че наистина са го взели на това голямо пътешествие, сега той се чувстваше като най-гадно прецакания човек на света. Идеше му да заплаче. Или да вика и да чупи, и да блъска. Но на лодката нямаше как да си излее гнева. А и бяха само двамата с непознатия батко. На него нито можеше да каже нещо, нито да го помоли, нито дори имаше смисъл да му крещи. Нито на него, нито на другите изглежда им пукаше за това как се чувстваше Алекс.
„Щели да ми показват снимки. Да, бе, да! Умрял съм им за тъпите снимки! Аз искам да го видя с очите си, да го пипна, да си взема камъче за спомен…“, надъхваше се все повече той.
Изведнъж го осени идея. Той погледна към водата. После към младежа, който се беше разположил небрежно в лодката и, загризал някаква клечица, търпеливо очакваше водолазите да се завърнат. Пак погледна водата, после пак Хавиер. Прецени, че разстоянието между двама им е достатъчно голямо, изправи се и с едно бързо движение се завъртя и скочи в океана.
Хавиер не повярва на очите си. За части от секундата той разбра намерението на хлапето, когато то се изправи, но успя само да извика „No!”, преди да види гмурването му. Той изтича към същия край на лодката, където беше Алекс, и се метна след него. Водата беше дяволски студена, а малкият плуваше учудващо бързо. Въпреки това Хавиер успя да го настигне. Той сграбчи хлапето за рамото и го задърпа обратно към повърхността. Щом достигнаха до нея обаче, малкият бързо се изтръгна от хватката му и за негова изненада се опита да го удари. Започнаха да се преследват и боричкат във водата. Алекс се бореше с многократно превъзхождащия го противник така, сякаш от това зависеше животът му. Хавиер крещеше и се опитваше да го спаси. Недоумяваше нито какво търсеха тримата откачалници долу, нито какво го прихваща хлапето. В момента искаше само час по-скоро да върне всички живи и здрави на брега и повече никога да не ги види.