Докато Алекс и Хавиер водеха борба на повърхността на океана, другите трима младежи напредваха все повече навътре в него. Това, което им приличаше на път, ги отведе първо до нещо, с формата на голяма, обрасла в корали и водни растения пирамида без връх. Те се спуснаха по-надолу, за да я огледат и отстрани. Точните ѝ форми едва се различаваха, но все пак пирамидалната структура беше очевидна. Тази находка ги обнадежди. Продължиха нататък. Яна вадеше компаса от време на време, но той беше като полудял. Стрелката се мяташе и въртеше във всички посоки без никаква логика. „Сигурно е дефектен или се е развалил“, реши момичето и го прибра като безполезен предмет.
Колкото повече плуваха, толкова по-трудно ставаше това за тях. Водата като че ли се сгъстяваше с всеки изминал метър, но поне бяха доволни за това, че купиха най-силните фенерчета от онзи магазин. Все повече започнаха да си дават сметка, че дъното под тях не е обичайното пясъчно или скалисто дъно, което бяха виждали наяве или по картинки. Скалите наоколо започнаха да приемат очертанията на полуразрушени сгради, някои от които с наистина внушителни размери. Често спираха, за да могат Павел и Яна да осветят дадено място по-добре, а Васко да го снима. Бяха във възторг. Слав беше прав, а те сега вероятно се намираха сред останките на древна Атлантида.
Заобикаляйки една руина, забелязаха в далечината пред себе си някаква мъждукаща светлина. Размениха си кратки погледи и веднага се насочиха натам. Плуването беше вече много трудно, а в главата на Яна започнаха да се стрелкат спомени от уроците по гмуркане, на които бяха ходили. Тя се сети, че това, което правят, е доста опасно. Знаеше, че все още дори не са преполовили бутилките с кислород и той ще им стигне, ако пообиколят още малко, но изтощаваха силите си и пътят им назад щеше да бъде тежък. Въпреки тези мисли и тя, като момчетата, не можеше да спре. Светлината ги дърпаше към себе си с невидима притегателна сила. Това, което я излъчваше, сякаш искаше да бъде открито.
Когато наближиха забелязаха, че светлината не беше съвсем статична. Тя присвяткваше леко с амплитуди като пулс. Освен това явно имаше един източник, но се излъчваше от няколко места. Изглежда идваше от вътрешността на руините на сграда. След още няколко метра те ясно различиха постройката. Беше масивна, с множество кули, някои от които със заострени върхове. Светлината извираше през най-горните ѝ прозорци.
Васко заплува по-напред от другите и ловко се вмъкна през един широк прозорец. Озова в нещо като широка кръгла зала с много висок таван. Тук вече фенерчетата бяха излишни. Светлината беше достатъчно силна и все така пулсираща. Другите двама го последваха през прозореца, който се оказа разположен в горната част на сградата, току под тавана ѝ. Вече ясно виждаха източника на светлината. Долу, в самия център на помещението имаше кръгло, издигнато на около два метра от пода място, а върху него беше поставена топка от материал подобен на планински кристал, от която струеше тайнствената светлина. С приближаването си към нея, Васко забеляза, че в горния ѝ край имаше вдлъбнатина с формата на длан. Без много да му мисли, той насочи ръката си натам. В този момент в главите на двамата му приятели, следващи го във водата, едновременно отекна вик „НЕЕЕ“…
Но вече беше късно. Васко сложи ръката си върху вдлъбнатината в топката и последва мощен взрив от светлина и енергия.
Вместо епилог
Бих искала да напиша няколко думи на благодарност към хората, които ме подкрепяха при написването на тази книга и продълженията ѝ. На първо място благодаря на човека, който ме подтикна (даже почти принуди) въобще да продължа да пиша в момент, когато бях загърбила това удоволствие и не мислех повече да се връщам към него - това е един истински приятел на име Мария Димова.
Много съм признателна и на още един голям човек и приятел от много години - Николай Янков, който дълго време беше единственият ми читател и безценен съветник. Без неговата подкрепа тази книга сигурно щеше да си остане нещо, което само двамата дискутираме, докато пием кафе.
Благодаря на семейството си за разбирането и толерантността им към моите странни за всички им среднощни вдъхновения, държащи ме будна често по цяла нощ до сутринта, че и отвъд нея.