— Хора, вие наистина ли не се сещате за какво иде реч? – попита той.
Яна и Павел се спогледаха. Васко не блестеше в училище с особено добри резултати, а родителите му подозираха, че това се дължи най-вече на комбинация от вродения му мързел, голямата му уста и лошите навици, с които скоро след постъпването си в училището Васко се прочу. Той беше бохем – пиеше алкохол, пушеше, и то не само цигари, и говореше майтапи, простотии, дори откровени цинизми почти през цялото време. Вярно, личеше, че го бяха натискали да учи поне в по-долните класове, защото Васко свиреше на няколко инструмента и говореше перфектно четири езика, но... Но учеността и интелектът невинаги вървят ръка за ръка, или поне така разсъждаваше Яна, която си бе изградила представа за Васко като за момче, с което е леко и забавно да се общува, обаче от него не може да се очакват кой знае какви интелектуални прозрения. Та точно той да е разгадал идеята на Слав? Тя се усъмни. Но този път, сякаш за да я обори, Васил рече:
— Нека ви припомня нещо, любими ми дружковци. Неделя. Игра на асоциации. Какво си спомняте?
— Точно така! – първа се сети Яна. – Думата „брод“. Слав я използва тогава!
— Да, играхме с тази дума наистина. Но какво от това? – поде Павел.
— Как какво?! Може да има връзка.
— Е, добре, ама каква?
— Да си спомним всички асоциации, които използвахме тогава – каза момичето и потъна в размисъл.
— Имаше нещо за къща и врата... – каза Васко.
— Къщата си беше твоя измишльотина! – подразни се отново Павел, спомняйки си грешните асоциации на Васко в неделята.
— Добре де, ама какво още имаше? Ключалка май… – прошепна Яна и отново инстинктивно пипна мястото, където ключето на Слав докосваше кожата ѝ.
— Преддверие и вход... – каза Павел.
— Няма май много смисъл в това ровене! – започна да губи търпение след малко момичето. – Може да е имал съвсем друга идея днес. Може наистина просто да е искал да каже да го измъкнем от там, където са го завели.
— Неее! – почти изкрещя Павел, сещайки се за нещо. – Той обясни значението на думата с „брод“, но думата всъщност беше друга. Беше „праг“.
— Прав си, така беше – въодушеви се наново и Яна. – „Търси брод“ може да означава „търси под прага“. Да вървим. Да видим дали няма нещо под прага на апартамента ни.
Васко искрено се разсмя от последното:
— Да бе, на вашия. Специално е дошъл да прокопае канал под апартамента ви. Иди и виж, но едва ли има нещо там. Ако изобщо има нещо скрито някъде, то едва ли ще е точно под вашия праг.
Въпреки това тримата се втурнаха към блока, а след това и към входната врата на апартамента, където живееше Яна. Успяха да отместят парчето светлосив мрамор пред вратата, но без никакъв резултат. Там нямаше нищо... Тъкмо го връщаха обратно на мястото му, когато на стълбите се появи Алекс, по-малкият брат на Яна. Алекс беше на осем години и се връщаше от тренировка по плуване.
— Какво прааавите? – провлачи той с типичния си маниер, когато изпитваше особено любопитство.
— Нищо! – тросна се Яна, опитвайки се бързо да донабута тежката плоча обратно на мястото ѝ. – Не е твоя работа. И да не си казал нищо на мама и татко! Ясно?!
— Иначе какво? – попита на свой ред Алекс.
— Иначе… – Яна се запъна.
— Иначе ще скрием всичките ти дрехи и утре ще трябва да ходиш на училище по пижама – ухили се Васко.
— Няма да посмеете – изкриви лице във физиономия за плач Алекс. – Ще кажа на мама и татко. И какво видях ще им кажа, ако не ми кажете какво правехте!
Това вече дойде в повече на Яна. Тя знаеше, че малкият не би се поколебал да я накисне пред техните за каквото и да било. Налагаше се да преговаря с малкото чудовище.
— Добре, ще ти кажем, но това е тайна и трябва да си мълчиш.
Павката и Васко се спогледаха с недоумение, а погледът на Алекс засия. Той не очакваше да пречупи сестра си толкова лесно.
— Виж какво, работата е там, че…. – тя отново се запъна и погледна умоляващо към приятелите си.
— Работата е там, че в училище има бълхи – заяви безцеремонно Васко.
— Да! Бълхи! – закимаха одобрително другите двама тийнейджъри.
Както винаги, Васко усети приятния гъдел на лъжата и заимпровизира с пълна пара:
— Бълхите, както знаеш, са едни съвсем, съвсем мънички неща…
— Животни – поправи го Яна.
— Да, животни, които хапят и после много боли и сърби, и стават еееей такива големи пъпки – Васко показа с пръсти за повече достоверност. – Затова ни казаха, че трябва преди да си влезем вкъщи, да проверим под прага дали там няма от тези малки... животни. И ето – у вас е безопасно! Току що открихме. Можем да влезнем!