— Добре – отвърна с готовност Алекс. Задачата му се струваше тъпа, но сестра му изглеждаше адски сериозна и това го окуражи. Той грабна топката от ръцете на Павел и се запъти към вратата на блока.
— Не бързай! – каза на изпроводяк сестра му. – Огледай хубаво около къщата. Окей?
— Ооокей…
Алекс дръпна вратата на входа и изчезна от погледите им.
— Мислиш, че има още от онези.. ъъъ.. спец-хора тук ли? – напрегнато попита Павел след като малкият тръгна.
— Всичко е възможно, трябва да сме предпазливи – отвърна тя.
— И ако е така, какво?... Не е ли по-безопасно да изчакаме? – настоя той.
— Да изчакаме?! – Яна изглежда не повярва на ушите си. – Искаш да ги изчакаме да намерят първи това, което търсим ние ли???...
Павката се отдръпна, проклинайки се за глупостта си да не се сети какво има предвид Яна с тази припряност. Разбира се, че времето ги притискаше. А и навън можеше да е „чисто“ само за малко и скоро наистина някой да се върне да тършува. Всички зачакаха напрегнато завръщането на Алекс.
Десетина минути по-късно дребосъкът се заизкачва по стълбите пред входа. Спокойното му изражение контрастираше рязко с това на очакващите го юноши.
— Какво стана? – грабна го сестра му още от вратата. – Има ли някой там?
— Има двама чичковци малко преди врата на къщата. Стоят си отпред.
— Как изглеждаха?
— В черни дрехи, като на Батман, обаче без маската на лицето.
— Казаха ли ти нещо?
— Да.
— Кажи какво, де! – Яна беше като пред нервна криза.
— Нищо. Казаха ми да се разкарам. Това е.
Тийнейджърите размениха напрегнати погледи. Явно там съвсем не беше „чисто“.
— Да си ходим – предложи Павел.
— Никъде няма да ходим! – процеди през зъби Яна, поглеждайки го отново с въглени в очите.
— Какво предлагаш тогава? – намеси се най-после и Васко. – Искаш да ни опандизят ли?
— Ще го измисля, споко – каза тя, обърна се и загриза нервно кожичката в ъгъла на левия си палец, както правеше от дете, когато нещо я тревожеше.
— Аз не мога да се появя там, това е ясно. Сигурно веднага ще ме познаят – заразсъждава на глас момичето. – Оставате вие тримата.
— Чудесно! – иронично подхвърли Васко.
— Ти! – обърна се към него тя. – Ти трябва да ги разсееш.
— Как?
— Откъде да знам. Измисли нещо! Ти винаги измисляш по нещо.
— Можеш да им разкажеш за бълхите – рече, все още обиден от лъжата му, Алекс.
— Те едва ли са във втори клас – врътна се към него Васко.
— И лъжата ти не ставаше даже за второкласник! – не му остана длъжен малкият.
Васко предпочете да го пренебрегне:
— Та, какъв е планът сега? Отиваме да поритаме тримцата?
— Не. Той отива да порита пак – посочи Яна към малкия си брат. – Ти отиваш да ги бaламосваш, а Павката да прерови прага.
Павел беше втрещен. Да рови под нечий праг под носа на двама Батмановци изобщо не му звучеше като добър план. Наложи се Яна да им обясни в повече детайли как си представя нещата. Накрая се навиха и тръгнаха да си опитат късмета.
Първи от входа излезе отново Алекс, подритвайки топката. Малко след това го последва и Васко.
Павката изчака няколко минути, в които на Яна ѝ се стори, че му се иска да избяга.
— Ще го направиш ли? – попита го тя.
— Щом е за теб, ще го направя – отвърна той, блед като призрак.
— Не е за мен, Пав! Вече не е даже заради Слав. Той каза, че е открил нещо, което касае всички ни. Нещо, което онези хора искат да скрият „от света“. Нямам представа какво означава това и дали е реално или Слав преувеличава, но все пак сме длъжни да опитаме. Може да е всичко. Представи си какво ли може да е открил: транскрибиране на древно писмо, НЛО или може би дори затритите записки на Тесла!
Никола Тесла беше отдавнашна слабост на Павел. Той ревностно ровеше в Интернет, събирайки информация за него, за откритията му, за Експеримента „Филаделфия“ и изобщо за всичко, което Павката сякаш се опитваше да сглоби като мозайка, за да възпроизведе поне малко от изгубеното знание за достиженията на гения. Яна знаеше това много добре и разигра козовете си перфектно с цел да го провокира.
Павел се замисли още само секунда и също излезе.
През това време Алекс насочваше топката си все повече в познатата посока отпреди малко. Чичковците в черно не го стряскаха толкова, колкото когато беше сам. Зад гърба му сега беше Васко, а това съвсем не беше малко. Той риташе топката около тях и се забавляваше. Мъжете се изнервиха.
— Хей, сополанко! – тръгна към него по-близкостоящият. – Казах ли ти да се разкараш оттук?!