Той тъкмо понечи да сграбчи хлапето, когато Васил изскочи от входа и занарежда отдалече, стараейки се да накара мъжете да се приближат.
— Моля да извините брат ми, господа! – подхвана той. – Малкият има задръжка в развитието, малко е шантав...
Алекс не разбра какво точно означава казаното от Васко, но не му прозвуча любезно и затова го стрелна с поглед. Васко забеляза, обаче прецени, че точно сега не трябва да спира да бърбори и продължи:
— Много ни е трудно, на мен и на майка ми. Само тримата сме, ще знаете. Тя работи на две места и все трябва аз да наглеждам малкото идиотче. Какво да се прави? Карма, дето се вика. Дали можете да помогнете с някой лев на нашето бедно семейство? – Той протегна чистосърдечно ръка за просия, гледайки ту единия, ту другия от мъжете. Вторият тръгна да се приближава заплашително.
В този момент от блока се изниза и Павел. Той тръгна да заобикаля откъм гърба на самия блок, но после свърна надясно към къщата, приведен ниско в сянката на околните дървета. За първи път забеляза и оцени факта, че къщата на Слав е обградена от буйна растителност, хвърляща сянка върху нея и най-вече върху входа ѝ. В близост чуваше гласа на Васко:
— Поне една цигара можете ли да ми дадете? – нареждаше той.
Някой от мъжагите попита дали не е твърде млад да пуши.
— Ама как? На 18 съм. Пълноправен гражданин на нашата Родина! – продължаваше да нарежда Васко и обещаваше да покаже документ за доказателство.
По-близкостоящият мъж явно имаше набито око и се провикна към Васко, че уж е бедняк, а носи марков суичър. Младежът се стъписа за миг, но веднага се окопити и намери начин да се измъкне от ситуация:
— Ха, че т‘ва ли? – рече, махвайки с пренебрежителен жест към горната си дреха. – Т‘ва е от втората ръка, господине.
Павката заопипва прага. Къщата на Слав имаше само една нищожна дървена греда, играеща ролята на праг. Без много усилия той успя да я изтръгне и с изненада откри, че там наистина има някакво парченце хартия. Павел го грабна и заоглежда къде по дрехите си би могъл да го скрие. Нямаше нито един джоб по всичките си дрехи. За нещастие носеше също сандали. Той прокле за пореден път липсата на каквато и да е предварителна подготовка за настоящата операция. Никак, ама никак не обичаше импровизации.
Въпреки обидата да го нарекат „идиот“, Алекс загря, че ще е добре за общата кауза наистина да се прави на такъв. Сестра му и без това често го беше наричала с тази дума и той беше разбрал без да му обясняват, че „идиот“ е човек, който се лигави и прави каквото си иска. Затова Алекс се възползва от момента и от влиянието, което Васко очевидно оказваше върху големите чичковци, за да порита наоколо на воля, както иначе не му позволяваха. Павел го забеляза и му направи знак да се приближи. Алекс свърна към него.
Тийнейджърът огледа малкия от глава до пети, но за жалост Алекс също имаше само тениска и анцуг без джобове. Павел изгаряше от нетърпение да разгледа листчето, което току що беше открил, обаче зад гърба си усети смразяваща тишина. Васко май беше изпуснал нещата от контрол и се налагаше той да действа с листчето бързо. Без повече мислене Павел грабна крачето на детето и пъхна бележката в чорапа му.
— Изчезвай! – изсъска му той, чувайки приближаването на тежки стъпки зад себе си.
Алекс побягна към входа. Павката се изправи като на забавен кадър, все още стискайки в ръка гредата-праг на Слав, и за изненада дори на себе си, закрещя:
— Да живее Демокрацията! Да живее свободата на словото!
Очите на Васко едва не изскочиха от орбити.
Секунди след случката долу Алекс се стрелна във входа сякаш самият дявол беше по петите му. Сестра му понечи да го спре.
— Какво става, Алекс? – кресна изплашено тя.
— Бягай! Скрий се! – отвърна хлапето, взимайки по две стъпала наведнъж.
Яна хукна след него.
Спряха се едва на площадката пред дома им. Яна бързо отключи и хлътнаха вътре.
— Какво стана? – попита отново тя, едва вземайки си въздух от тичането по стълбите.
— Хванаха ни. Хванаха Павката и Васко.
Яна се спусна към терасата. Оттам не виждаше нищо известно време, но скоро в една от преките зави познат на пръв поглед джип. Той спря в близост до блока и тя с ужас видя как натикаха в него приятелите ѝ. Всичко ѝ се стори загубено. Край с операцията, край с нейната мисия. Беше въпрос на време да стигнат до нея, а после и до ключа.
Почувства се като пълна издънка. Сълзи напълниха очите ѝ. В главата ѝ беше пълно с въпроси без отговор: дали момчетата ще се пречупят и признаят всичко, дали това ще има сериозни последствия за тях, къде ли ги водят и какво ще им направят, какво да прави тя с ключето на Слав? Да го скрие ли или вече няма смисъл? Чувстваше се отново ужасно сама като в онзи момент, когато прие ключа и мисията да го пази. Тогава поне знаеше, че ако нещо се случи, има на кого да разчита. А сега? Сега вече нямаше до себе си никого.