Седна на бюрото си и обслужи двама клиенти толкова учтиво, че те си тръгнаха със сияещи лица. Когато звънна телефонът, почти с напевен тон каза:
— Библиотека „Плезънт Вали“. Информация. Мога ли да ви помогна? Да, господин Фой. Вече сте станали, а? Аха. Добро хрумване. — Засмя се, докато записваше въпроса на деня. — Ще се обадя след минута.
С танцова стъпка отиде до раздела, в който бе книгата с необходимата информация, прелисти я и се върна с нея на бюрото си, за да съобщи отговора по телефона.
— Намерих го. — Дейна плъзна пръст по страницата. — Полярната чайка мигрира най-далече всяка година. Прелита по тридесет и две хиляди километра между Арктика и Антарктика. Кара човек да се запита какво ли става в птичия й мозък, нали? — Премести слушалката на другото си рамо и видя Санди да се приближава с маршова стъпка, като мажоретка. — Не, съжалявам, господин Фой, днес няма да получите награда. Полярната чайка води пред най-близкия си конкурент с три хиляди километра. Повече късмет следващия път. До утре.
Скръсти ръце и повдигна вежди срещу шефската племенница.
— Мога ли да ти бъда полезна с нещо?
— Джоан те вика горе. — Санди вирна съвършения си малък нос и я изгледа надменно. — Веднага.
— Разбира се. — Дейна приглади косите си зад ушите и втренчи поглед в лицето й. — Обзалагам се, че в началното училище си имала само една приятелка, мазница като теб.
Стана от стола си.
„Като споменах за началното училище — помисли си тя, докато вървеше по стълбите към административната част на библиотеката, — сякаш съм ученичка, повикана в дирекцията“. Беше унизително за една зряла жена. Освен това се случваше толкова често, че й бе писнало.
Когато застана пред вратата на Джоан, дълбоко си пое дъх и изправи гръб. Макар да се чувстваше като провинила се първокласничка, нямаше да изглежда така.
Джоан седеше зад бюрото си, облегната назад. Посивелите й коси бяха повдигнати на кок, който странно й подхождаше. Бе облечена с тъмна жилетка върху бяла блуза, закопчана плътно под брадичката й. Материята прилепваше към тялото й и едва забележими гънки загатваха, че под нея има бюст.
Очилата без рамки висяха на златна верижка на врата й. Дейна знаеше, че обувките й са с нисък ток, консервативни като прическата.
Изглеждаше старомодно и суховато и напълно се вместваше в представите за строга библиотекарка, чийто образ убива интереса на децата към книгите.
На устните й вече бе изписано неодобрение и Дейна очакваше срещата да бъде приятна.
— Затвори вратата, ако обичаш. Явно ти е трудно да свикнеш с новите порядки, които въведох тук.
— Да, разбира се, Санди е докладвала, че ме хвана да чета книга. Най-ужасяващото престъпление, което може да бъде извършено в обществена библиотека.
— Неуважението е един от проблемите ти, които трябва да обсъдим.
— Няма да се оправдавам, че прелистих една от книгите, докато ги подреждах. Част от задълженията ми е да се информирам за съдържанието им, за да мога да насочвам клиентите към подходящи източници. Съвестно върша работата си, Джоан, и препоръките ми от предишния директор са отлични.
— Аз не съм предишният директор.
— Права си. Шест седмици след встъпването си в длъжност ти оряза заплатата ми, както и тези на още двама дългогодишни служители, а племенницата ти получи повишение и по-високо възнаграждение.
— Бях назначена, за да измъкна тази институция от финансови затруднения, и правя именно това. Не ти дължа обяснение за административните си решения.
— Ясно. Просто не ме харесваш, както и аз теб. Но не е нужно да харесвам хората, за които работя, както и колегите си. Важното е да върша работата, за която ми се плаща.
— Длъжна си да спазваш правилата. — Джоан отвори някаква папка. — Да не водиш лични разговори по телефона. Да не използваш собствеността на библиотеката за свои цели. Да не прекарваш по двадесет минути в приятелско бъбрене с клиенти, пренебрегвайки задълженията си.
— Почакай. — В гърлото на Дейна се надигна гняв, който всеки момент щеше да бликне като гейзер. — Какво прави тя? Всеки ден пише доноси срещу мен?
Джоан затвори папката.
— Надценяваш собствената си значимост.
— О, разбирам. Не само срещу мен. Имаш личен информатор за всичко и всички в тази библиотека. — „Да — помисли си Дейна. — Търпението ми беше дотук“. — Може би бюджетът е ограничен, но за невестулката, работеща за „Гестапо“ винаги ще се намерят пари. Ще направя услуга и на двете ни. Напускам. Имам една седмица неползван отпуск, а до изтичането на двуседмичното ми предупреждение остава точно толкова време.