— Много добре. Оставката ти да бъде на бюрото ми до края на смяната.
— Няма да стане. Ето ти я сега. — Въздъхна дълбоко. — Аз съм по-умна, по-млада и изглеждам доста по-добре от теб. Редовните клиенти ме познават и ме харесват. Повечето от тях дори не са те виждали, а онези, които са си имали работа с теб, не те харесват. Това са част от причините да ме нарочиш. Махам се от тук, Джоан, но по своя воля. Обзалагам се, че скоро и ти ще си отидеш, но изритана от управителния съвет.
— Ако се надяваш на някакви препоръки…
— Джоан, Джоан, нима искаш на раздяла да ти кажа къде да завреш препоръките си?
Яростта й не отшумя и когато изтича в съблекалнята да вземе якето и личните си вещи. Не се спря да поговори с никого от колегите си. Боеше се, че ако не си тръгне час по-скоро, или ще избухне в истеричен плач, или ще заудря с юмруци по стената.
И в двата случая щеше да признае превъзходството на Джоан.
Излезе, без да хвърли поглед назад. Измина пътя до дома си с бързи крачки, отказвайки да мисли, че го извървява за последен път. Това не бе краят на живота й. Просто започваше нов етап от него.
Когато почувства, че сълзи на гняв потичат от очите й, извади слънчевите си очила. Нямаше да се унижава, като заплаче на проклетия тротоар.
Но когато стигна до вратата на апартамента си, вече хлипаше. Отключи и щом прекрачи прага, се свлече на пода.
— Господи, какво направих?
Бе скъсала с миналото си. Нямаше работа, а докато открие книжарницата, щяха да изминат месеци. Какво я караше да мисли, че ще може да управлява собствен бизнес? Знанията и любовта към книгите не можеха да я направят добър търговец. Никога в живота си не се бе занимавала с продажби, а сега изведнъж щеше да бъде собственик на търговска фирма.
Мислеше, че е подготвена за тази стъпка, а сега, когато се изправи срещу суровата действителност, осъзна, че не е така.
Обзета от паника, Дейна се втурна към телефона.
— Зоуи? Зоуи… просто… трябва… Господи, можеш ли да дойдеш в къщата?
— Добре, Дейна. Какво има? Какво се е случило?
— Току-що… напуснах работа. Изплашена съм. Имам нужда от… Можеш ли да вземеш Малъри и да се срещнем там?
— Добре, скъпа. Дишай дълбоко. Хайде, поеми си въздух. Бавно го изпусни. Това е. Двадесет минути. Ще бъдем там след двадесет минути.
— Благодаря ти. Зоуи…
— Просто дишай. Искаш ли да те взема?
— Не. — Дейна изтри сълзите. — Не, ще се видим там.
— След двадесет минути — повтори Зоуи и затвори.
Вече бе по-спокойна, поне привидно, когато сви по алеята пред красивата къща, която бяха купили заедно с приятелките й. Въпрос на седмици бе да стане официално тяхна собственост. Това щеше да бъде истинското начало на съвместното им начинание.
Зоуи и Малъри имаха страхотни идеи за пространството, цветовете и разположението. Вече разглеждаха мостри от бои за терасата и преддверието. Знаеше, че Зоуи обикаля битпазарите и търси стари вещи, които като по чудо превръща в малки съкровища.
Не че самата тя нямаше идеи. Представяше си в общи линии как трябва да изглежда нейната част от главния етаж, когато я превърне в кафене-книжарница. Удобно и уютно. Може би с няколко дълбоки кресла и маси.
Но не виждаше подробностите. Как би трябвало да изглеждат креслата? А масите?
Имаше десетки други неща, които не бе предвидила, преди да се втурне да осъществява мечтата си за собствена книжарница. Бе принудена да признае, че не бе помислила и преди да прати Джоан по дяволите.
„Импулсивност, гордост и гняв“, каза си Дейна с въздишка. Опасна комбинация. Беше й се предала и сега щеше да понесе последиците.
Слезе от колата си. Стомахът й все още се бунтуваше и тя плъзна ръка по корема си, докато оглеждаше къщата.
Мястото бе чудесно. Важно бе да помни това. Беше й харесало още в мига, когато бе прекрачила прага със Зоуи. Дори страховитото изживяване, което бяха имали в нея по заслуга на злия враг Кейн преди по-малко от седмица, не можеше да помрачи атмосферата.
Никога не бе притежавала къща или какъвто и да е имот. Трябваше да се съсредоточи върху чувството за сила, което й вдъхваше мисълта, че е собственик на една трета от истинска сграда и от земята, върху която се намира. Не се боеше нито от отговорност, нито от работа, умствена или физическа.
Но осъзна, че се бои от провал.
Седна на стъпалата към терасата и си позволи да потъне в самосъжаление. Бе толкова обсебена от него, че нямаше воля да помръдне, когато приятелките й пристигнаха с колата на Малъри. Тя слезе и я изгледа със съчувствие.
— Скапан ден, а?
— Един от най-скапаните. Благодаря ви, че дойдохте.