Тя въздъхна дълбоко.
— Казаха, че разсъждавам като мъж. Мъжете не разбирали от цветове и се страхували да избират.
— Не е така.
— В какъв цвят е холът ти в Ню Йорк?
— Това няма нищо общо — отвърна той с празен поглед.
— Не мисля. Не зная защо, но не мисля така. Съгласих се за този синьозеленикав цвят. Става дума за някаква боя, а не за съдбоносно решение. Малъри каза да си го представя в съчетание с „Брайс Каньон“ и слонова кост.
— Кафяво и жълто? Скъпа, струва ми се ужасно грозна комбинация.
— Не, „Каньон“ е нещо като тъмно бордо. Между розово и кафеникавочервено.
— Розово, кафеникавочервено — повтори той с усмивка. — Страхотно описание.
— Стига. Слонова кост е почти бяло. — Дейна разтвори мострите, избрани от Зоуи и Малъри, като ветрило. — Всъщност… не зная. И аз малко се страхувам да подбирам цветове.
— Ти определено не си мъж.
— Слава богу, че не съм. Мал се спря на цвят „Медна пита“, а Зоуи на „Бегония“. Не зная защо се нарича така. Бегониите са розови и бели, а това е по-скоро виолетово. — Притисна пръсти към дясното си слепоочие. — От толкова цветове ме заболя главата. Както и да е, Зоуи вече е изчислила квадратурата и количествата. Къде е списъкът ми?
Джордън й го подаде.
— Брад се чуди защо Зоуи не е дошла с теб.
— Мм? А, трябваше да се прибере заради Саймън. — Дейна прегледа списъка и започна да пресмята, но изведнъж вдигна поглед. — Защо?
— Какво?
— Защо се чуди?
— Как мислиш? — Той надникна над рамото й и бе изненадан, когато обърна листа и видя, че е изписан и от другата страна. — Господи, ще ти трябва цял склад. Брад сякаш се върна в ученическите ни години и ме помоли да те попитам дали Зоуи се интересува от него.
— Не, не е разпитвала, но с удоволствие ще й предам бележка в междучасието.
— Ще му кажа.
Натовариха боите и пособията на количка. Дейна благослови Брад на касата, щом разбра каква отстъпка получава от общата стойност. Но едва когато излязоха, осъзна пред каква дилема е изправена.
— Как да сместя всичко това в колата си?
— Ще го разпределим в моята и в твоята.
— Защо не ме предупреди, че купувам повече, отколкото мога да побера в багажника?
— Защото ти беше забавно. Къде ще ги складираш?
— Господи. — Дейна смутено зарови пръсти в косите си. — Не помислих за това. Увлякох се.
За Джордън бе удоволствие да я гледа как се забавлява, забравила, че го мрази.
— Ще трябва да занеса всичко у дома, изобщо не ми хрумна да проверя дали можем да задържим ключовете и да го складираме в къщата. Иначе къде бих могла да го сложа?
— У Флин има предостатъчно място.
— Да — въздъхна тя. — Прав си. Мисля, че там е най-добре. Няма да има нищо против, защото, когато Малъри примигне срещу него, просто ще се разтопи.
Натовариха покупките в двете коли и потеглиха към дома на Флин. Като по чудо бяха прекарали цял час заедно, без да се скарат. Държането му бе поносимо, което се случваше рядко. Дейна също не се бе дърлила като глупачка, а това бе също толкова необичайно в компанията на Джордън. Може би за известно време биха могли да съществуват в мир и дори да си сътрудничат. Както твърдяха всички, той бе част от търсенето на ключовете и имаше нужда от него.
Освен това притежаваше проницателен ум и богато въображение. Възможно бе участието му наистина да не бъде пречка, а да се окаже полезно.
Когато пристигнаха, бе принудена да признае, че е доволна да има на разположение помощник, готов да пренесе десетки кутии с боя и куп инструменти.
— В трапезарията — каза Дейна, задъхана от усилие. — Малъри има големи планове.
— Както винаги. Тя го прави щастлив.
— Безспорно. — Джордън се отправи навън за още багаж. — Лили сериозно нарани егото му — добави той, имайки предвид бившата годеница на Флин.
— Не само това. — Дейна грабна кутия с валяци, четки и лъскави метални съдове. — Дълбоко засегна чувствата му. Когато някой те изостави и избяга, боли.
— Беше най-доброто, което би могло да му се случи.
— Въпросът не е в това. — У нея се надигнаха негодувание, болка и гняв. Опита се да ги потисне и взе още кутии. — Говоря за мъката, причинена от предателството и загубата.
Той остана мълчалив, докато внасяха следващата партида. Едва когато я стовариха в трапезарията, промълви:
— Не съм те зарязал.
Косъмчетата на тила й настръхнаха.
— Не всичко, което казвам, е свързано с теб.
— Трябваше да замина — продължи Джордън. — Ти трябваше да останеш. Още не беше завършила колежа, за бога.
— Това не беше пречка да ме вкараш в леглото си.
— Права си, не беше. Нищо не можеше да ме спре. Жадувах за теб, Дейна. Понякога беше толкова мъчително, че ми се струваше, че ще умра от жажда, ако не бъда с теб.