Тя се отдръпна назад и го огледа от главата до петите.
— Едва ли през всичките тези години си стоял на сухо.
— Това не означава, че съм престанал да мисля за теб. Ти означаваше нещо за мен.
— О, върви по дяволите. — Не повиши тон, а изрече думите тихо и равнодушно, което им придаде по-голяма сила. — Означавала съм нещо? И чифт проклети обувки могат да означават нещо за теб. Аз те обичах.
Ако го бе ударила с юмрук по лицето, не би го смаяла така.
— Никога… никога не си го казвала.
— Защото очаквах ти да го кажеш пръв. Мъжете първи заговарят за чувствата си.
— Почакай. Това правило ли е? — Джордън почувства, че го обзема паника, от която му запари на гърлото. — Къде е написано?
— Просто е така, глупако. Обичах те и щях или да те чакам, или да дойда с теб. Но ти каза само: „Слушай, Дългучке, събирам си багажа и заминавам за Ню Йорк. С теб беше забавно. Ще се виждаме от време на време“.
— Не е вярно, Дейна. Не беше така.
— Почти. Никой не ме е наранявал, както ти. Няма да ти дам възможност да го направиш отново. Знаеш ли какво, Хоук? С мен щеше да станеш мъж.
Тя се завъртя на пети и излезе.
Четвърта глава
Джордън бе свикнал със самотата при всякакви обстоятелства. И когато работеше, и когато мислеше за работа или почивка. Прекарваше по-голямата част от времето в уединение в апартамента си.
Тогава животът, глъчката, движението и цветовете по улиците навън му се струваха като филм, който можеше да гледа или да пропусне в зависимост от настроението си.
Харесваше му да наблюдава всичко това през прозореца много по-често, отколкото да бъде част от него.
В Ню Йорк бе намерил спасение. Градът го бе принудил да се бори за оцеляване и да живее като зрял човек. Не като нечий син, приятел или съученик, а разчитайки единствено на себе си. Непрекъснато го побутваше с острите си като шипове пръсти да върви напред и през онази мъчителна първа година всеки ден му бе напомнял, че не дава пет пари дали той ще оцелее, или ще потъне.
Беше се научил да плува.
Бе свикнал да живее с шума, движението и натиска, на който човек трябва да устоява. Привличаха го егоизмът и щедростта, както и стремежът на този град да докаже превъзходството си над целия останал свят.
Колкото повече се учеше, наблюдаваше и свикваше, толкова по ясно осъзнаваше, че дълбоко в сърцето си остава момче от провинцията.
Винаги щеше да бъде благодарен на Ню Йорк.
Когато бе погълнат от работата си, Джордън се вглъбяваше в своя свят. Не в онзи отвъд прозорците, а в света на собственото си съзнание. Той не бе като филм, бе по-истински от самия живот, от който напълно се откъсваше за часове.
Беше се научил да долавя разликата между тези два свята и да цени красотата на всеки от тях така, както не би могъл, ако не бе скъсал нишките на сигурността и не се бе втурнал с главата напред към неизвестното.
Писането не се бе превърнало в рутина, а продължаваше да му носи изненади. Винаги се удивляваше колко е забавно; още щом се заловеше с нещо ново. Както и колко трудно може да бъде. Сякаш бе отчаяно влюбен в капризна красавица, която често мени настроенията си.
Всеки миг го изпълваше с наслада.
Благодарение на писането бе успял да превъзмогне скръбта след загубата на майка си. То му бе дало цел, насока и стремеж да се измъкне от калта.
Беше му донесло радост, огорчения и огромно лично удовлетворение. Освен това му бе осигурило финансова стабилност, каквато никога не бе имал и не бе очаквал да получи.
Едва ли някой от хората, които твърдяха, че парите не са важни, знаеше какво е да броиш монетите, паднали между възглавниците на дивана.
Сега бе сам с ехото от думите на Дейна, но уединението не му носеше наслада и не можеше да се вглъби в работа.
„Човек никога не е така самотен — помисли си той, — както когато е заобиколен от миналото“.
Нямаше смисъл да излиза на разходка. Твърде много познати щяха да го спрат и заговорят. Щяха да задават въпроси, да изразяват мнения. Във Вали не можеше да стане незабележим като в Ню Йорк.
Това бе една от причините да избяга от родния си град. Както и една от причините да се върне.
Реши да се качи в колата си и да се откъсне от мястото, където думите все още ехтяха от стените.
„Аз те обичах“.
Господи! Как е могъл да не го разбере? Нима бе толкова непроницателен… Или тя умело е прикривала чувствата си?
Седна зад волана на своя тъндърбърд и пришпори двигателя. Обичаше скоростта. Често фучеше по пътищата без ясна посока.
Усили компактдиск-плейъра до край. Не го бе грижа, че от колата гърми музика. Китарата на Клептън накара кожата му да настръхне, докато се отдалечаваше от града.