Бе предложил да повика монтьор, нали? Споменът за това отново го изпълни с негодувание. Десет минути бе спорил с нея и се бе опитвал да я убеди, че каквото и да направи сама, и двамата ще закъснеят за вечерята.
Най-сетне с неохота се бе качила в неговата кола и през целия път се бе държала хладно и надменно.
Тази жена го влудяваше.
— Поболял си се, Вейн — промърмори той на себе си, докато свиваше по нейната улица.
Малката й къща се намираше в дъното на двора, отвъд грижливо поддържана тревна площ. Бе засадила цветя от слънчевата лява страна. Къщата бе боядисана в яркожълто със снежнобяла дограма. Отпред бе подпрян червен детски велосипед, което му напомни, че Зоуи има син, с когото все още не се е запознал.
Брад паркира мерцедеса си зад старото й комби. Извади от багажника подаръка, с който се надяваше да спечели благоразположението й. Дотъркаля го до входната врата и нервно зарови пръсти в косите си.
Никоя друга жена не го бе карала да се смущава. Ядосан на себе си, силно почука.
Отвори момчето и за втори път в живота си Брад бе покорен от едно лице. Изглеждаше досущ като майка си, с тъмни коси, жълтеникави очи и красиви, ясно изразени черти. Косите му бяха разрошени, а погледът — хладен и подозрителен, но това не помрачаваше екзотичната му красота.
Брад имаше много племенници и малки братовчеди и веднага успя да определи възрастта му, осем-девет години. „Още десет — помисли си той — и връстничките му ще тичат след него“.
— Саймън, нали? — каза мъжът с усмивка, която би трябвало да убеди малкия човек в добрите му намерения. — Аз съм Брад Вейн, приятел на майка ти. — „Ще ми се да бях“. — Тя тук ли е?
— Да, тук е. — Момчето го огледа от главата до петите само за миг, но той имаше чувството, че е подложен на подробно проучване и все още не е спечелил симпатиите на комисията. — Трябва да почакате отвън, защото не ми е позволено да пускам хора, които не познавам.
Вратата се затвори под носа му. „Каквато майката, такъв и синът“, помисли си той и чу момчето да вика:
— Мамо! Търси те един човек. Прилича на адвокат или нещо подобно.
— Господи — промълви Брад и вдигна поглед към небето.
След няколко мига вратата отново се отвори. Отначало лицето на Зоуи издаде озадачение, след това изненада и накрая леко раздразнение.
— А, ти ли си? Хм… с какво мога да ти бъда полезна?
„За начало би могла да ми позволиш да плъзна устни по шията ти“, помисли си Брад, но все още чаровно усмихнат, каза:
— Днес следобед Дейна дойде в магазина да избере материали.
— Да, зная. — Зоуи пъхна единия край на кърпата за съдове в колана на джинсите си и я остави да виси на хълбока й. — Забравила ли е нещо?
— Не точно. Просто ми хрумна, че това би могло да ви свърши работа.
Повдигна подаръка, който бе подпрял на стената, и изпита задоволство, когато я видя да примигва изненадано миг преди да избухне в смях.
Хареса му смехът й, изразът на лицето и очите й.
— Донесъл си ми стълба?
— Важно съоръжение при всеки ремонт на дом или офис.
— Разбира се. Имам такава. — Явно осъзнала, че проявява неблагодарност, тя се изчерви и побърза да добави: — Но е… стара. Още една със сигурност ще ни бъде от полза. Чудесно е, че си се сетил.
— „Хоуммейкърс“ искрено ви желае успех в бизнеса. Къде да я сложа?
— О… — Зоуи хвърли поглед назад и въздъхна. — Внеси я вътре. После ще реша къде да я държа.
Пристъпи заднишком и се блъсна в момчето, което нервничеше зад гърба й.
— Саймън. Това е господин Вейн. Стар приятел на Флин.
— Каза, че е твой приятел.
— Работя по въпроса. — Брад внесе стълбата в къщата. — Здрасти, Саймън. Как е?
— Добре е. Защо си облечен с костюм, щом се занимаваш с разнасяне на стълби?
— Саймън.
— Добър въпрос. — Брад не обърна внимание на забележката й и отговори на момчето: — Днес имах две важни срещи. С костюм изглеждам по-страшен.
— Мразя костюми. Мама ме накара да облека един миналата година за сватбата на леля Джолийн. И вратовръзка. Много помпозно.
— Благодаря за този репортаж от света на модата.
Зоуи обви ръка около врата му и го накара да се засмее. Когато ги видя да се усмихват един на друг, Брад бе очарован.
— Домашните?
— Написах ги. Време е за видеоигри.
— Двадесет минути.
— Четиридесет и пет.
— Тридесет.
— Супер!
Саймън се освободи и хукна към телевизора.
Сега, когато ръцете й вече не бяха заети с момчето. Зоуи не знаеше какво да прави с тях. Сложи едната на стълбата.
— Наистина е чудесна. Плексигласовите са леки и удобни за ползване.