— „Високо качество на добра цена“, това е девизът на „Хоуммейкърс“.
Изведнъж стаята се изпълни със звуците на „Болпарк“.
— Любимата му игра — промълви тя. — За него бейзболът, виртуален или истински, е по-важен от дишането. — Прочисти гърлото си, докато се чудеше какво друго да каже. — Искаш ли… нещо за пиене?
— Да. Каквото ти се намира.
— Добре. — „По дяволите“. — Хм. Заповядай, седни. Връщам се след минута.
„Какво да правя с Брадли Вейн?“, запита се Зоуи, до като бързаше към кухнята.
Беше в нейната къща. Седеше в хола й с елегантния си костюм и скъпите си обувки. Час преди вечеря.
Закри очите си с ръце. Нямаше нищо нередно. Това, което бе направил, бе много мило и тя щеше да му се отплати, като му поднесе питие и си побъбри с него няколко минути.
Не знаеше какво да говори в негово присъствие. Не разбираше мъжете като него. Собственици на завидно състояние, които обикалят света, за да трупат нови капитали.
Караше я да се чувства ужасно неспокойна и смутена.
Дали да му налее вино? Не, бе дошъл с колата си, а и тя нямаше добро вино. Кафе? Чай?
Господи.
Отчаяно отвори хладилника. Имаше сок и мляко.
Тук Брадли Чарлз Вейн IV, наследник на една от най-богатите фамилии в Пенсилвания, пи чаша топло мляко и после продължи по пътя си.
Въздъхна и извади бутилка джинджифилов ликьор от шкафа. Избра най-красивата си чаша, провери дали не е на капки и сложи няколко бучки лед. Наля от ликьора, като се постара да достигне точно един пръст под ръба.
Оправи подгъва на памучната блуза, която бе облякла върху джинсите си, въздъхна при вида на дебелите сиви чорапи, навити над пантофите й, и се помоли да не мирише на почистващия препарат, който бе използвала, за да лъсне стойката на един чадър, купен от битпазара.
Със или без костюм, той нямаше да я накара да се държи плахо в собствения си дом. Щеше да му сервира питието, да проведе любезен разговор с него, за предпочитане кратък, и да го изпрати до вратата.
Не се и съмняваше, че има по-приятни занимания за вечерта, отколкото да седи в нейния хол, да пие джинджифилов ликьор и да гледа как едно деветгодишно момче играе видеоигри.
Тръгна по коридора с чашата в ръка и бе изумена, когато застана на прага.
Брадли Чарлз Вейн не наблюдаваше играта на Саймън, а за нейно удивление бе седнал на пода с шикозния си костюм и играеше заедно с него.
— Два страйка, мой човек. С теб е свършено. Саймън се засмя и зае удобна поза, готов да удари поредната топка.
— Мечтай си, хлапе. Виждаш ли моя играч на трета база? Ще спечели точка.
Зоуи се приближи към тях, но никой от двамата не я забеляза, когато топката полетя със свистене към бухалката и прозвуча звукът от удар на дърво в кожа.
— Успя, успя, успя — шепнешком занарежда Саймън. — Да, натри носа на онзи левак.
— Съотборникът му бяга към следващата база — каза Брад. — Бърз е като вятъра, лети към дома. Ето го хвърлянето… той се плъзва и…
„Браво“, поздрави виртуален глас.
— О, да. — Брад леко побутна Саймън с лакът. — Едно на нула, приятел.
— Не е зле за старец — отбеляза Саймън със смях. — Сега се подготви да понесеш унижение.
— Извинете ме. Донесох ти джинджифилов ликьор.
— Таймаут. — Брад извърна глава и й се усмихна. — Благодаря. Имаш ли нещо против да довършим мача?
— Не, разбира се. — Остави чашата на масичката и се запита какво да прави сега. — Връщам се в кухнята. Трябва да се заема с вечерята. — Когато срещна погледа му, за спой ужас се чу да изрича думите: — Можеш да останеш. Ще готвя пилешко.
— С удоволствие.
Брад се обърна отново и се приготви да продължи играта.
„Трябва да запомня — каза си той. — Никакви рози и шампанско. Ключът за сърцето на тази дама са инструментите за ремонт на дома“.
Докато Зоуи стоеше в кухнята и се чудеше как да превърне скромното пилешко в нещо по-специално за изтънчения вкус на Брад, Дейна лекуваше раненото си его с пица, която си бе поръчала за вечеря.
Не бе имала намерение да му казва. Никога. Защо да му дава повод за самодоволство?
Но трябваше да признае, че не се бе държал самодоволно. Докато преглъщаше хапките със студена бира, тя си спомни, че бе реагирал, сякаш бе улучила с куршум право в десетката.
Не можеше да твърди, че е изглеждал поласкан или горд от факта, че е била влюбена в него.
Лицето му бе издало изумление, а после съжаление.
Господи, може би това бе още по-лошо.
Намръщи се над пицата. Книгата, която бе избрала за вечерта, бе разтворена до нея, но не бе прочела дори дума. „Трябва да се справя с това“, каза си тя.
Не биваше да допуска Джордън да обсеби мислите й. Не само защото имаше предостатъчно други грижи, а и защото това не би й донесло нищо добро.