Искрящите цветове във фонтана я накараха да се засмее и стреснати от гласа й, в съвършено ясното небе полетяха няколко пъстри птици.
Би могла да остане на това място завинаги. Промените настъпваха само по нейна прищявка. Тук никога вече нямаше да почувства болка, празнота или разочарование.
Винаги всичко щеше да бъде такова, каквото желае… докато й хрумне, че желае нещо различно.
Отново повдигна плода и в съзнанието й се прокрадна една мисъл: „Но какво ще правя тук, ден след ден?“
Стори й се, че чува гласове, които сякаш шептят зад гърба й. Лекият бриз ги заглуши, но тя се обърна.
Сред буйната зелена растителност грееха цветя, а клоните на дърветата бяха отрупани с плодове, ярки и съвършено гладки. Във въздуха се носеше примамливият шепот на вълните.
Тя стоеше сама в рая, който си бе създала.
— Не.
Изрече думата на глас, като вид проверка.
„Не е редно. Това не съм аз. Не е моята воля“.
Плодът падна от ръката й, разцепи се пред краката й сърцето й подскочи, когато видя, че в средата е гнил.
Цветовете около нея бяха твърде неестествени, а повърхностите изглеждаха плоски. Като декори на сцена, сложно проектирана за безкрайна пиеса.
— Това е измама. — Около гнилия плод забръмчаха гневни оси. — Фалш!
Когато изкрещя тези думи, синьото небе изведнъж притъмня. Засвири вятър, който разлюля палмовите клони и полетяха цветя и плодове. Студ скова всичко наоколо.
Тя побягна под ледените дъждовни струи, които обливаха лицето й и залепваха коприната за тялото й.
Знаеше, че вече не е сама в този див и коварен свят, истински или фалшив.
Тичаше, докато ураганът свистеше и палмите размахваха клоните си като пипала с остриета на върха, които се опитват да достигнат ръцете и краката й.
Задъхана и ужасена, излезе на плажа. Морето бе кошмарна гледка. Стени от мазна черна вода се издигаха и ненаситно разяждаха брега. Зад нея падаха палми, повалени от вятъра. Краката й затънаха в белия пясък. Сякаш целият свят се сриваше.
Въпреки че се бе възцарил мрак, тя усети надвисналата сянка. Остра болка я накара отново да побегне. Залитна напред, когато нещо се изтръгна от нея.
Напрегна цялата си сила, цялата си воля и вече направила избора си, се хвърли в разяреното море.
Дейна изправи гръб, задъхана и разтреперана, и в гърлото й се надигна писък.
Седеше във ваната си, пълна със студена вода, която се разплиска над ръба. Книгата й се носеше по повърхността, а от ароматните свещи бяха останали само малки локви восък.
Изпаднала в паника, тя изпълзя от ваната и за миг се сви на кълбо върху рогозката до нея.
Зъбите й затракаха и положи усилие да стане, за да се загърне с хавлиена кърпа. Изведнъж осъзна, че голотата прави страха й още по-непоносим. Залитайки, излезе от банята и с все още разтуптяно сърце потърси халат в гардероба.
Струваше й се, че никога вече няма да почувства топлина.
Той я бе подвел. Кейн, злият магьосник, който се бе изправил срещу краля на боговете и бе похитил душите на дъщерите му.
„Защото са наполовина смъртни — помисли си Дейна. — Не е могъл да се примири с това. И защото иска да властва“.
Бе създал стъкленото ковчеже с три ключалки и бе изковал трите ключа, които никой бог не можеше да завърти. „Жестока шега“, каза си тя, докато се опитваше да успокои дишането си. Грубо бе натрил носа на един бог, който бе имал неблагоразумието да се влюби в смъртна жена.
Проклятието, изречено от Кейн зад Завесата на сънищата, действаше от три хиляди години. Това означаваше, че той притежава огромна мощ. Току-що здравата я бе разтърсил, за да й напомни, че я наблюдава. Беше се промъкнал в съзнанието й и я бе накарал да се увлече в собствените си фантазии. Колко ли време бе прекарала в онзи нереален свят? Колко дълго бе лежала гола и безпомощна, извън тялото си?
Притисна ръце към гърдите си в отчаян опит да се стопли.
Бе съвсем тъмно и тя запали лампата, обзета от страх, че може би някой дебне в мрака. Но стаята бе празна. Бе сама в дома си, както на онзи илюзорен плаж.
Едва не изпищя, когато чу отчетливо почукване на входната врата. Направи опит да успокои пулса си, докато тичаше натам.
Който и да бе, щеше да я избави от самотата.
Поне така мислеше, преди да зърне Джордън.
„Господи, не и той. Не точно сега“.
— Какво искаш? — сопна се тя. — Върви си. Заета съм.
Преди да затръшне вратата, той сложи ръка на касата.
— Искам да поговорим за… Какво има? — Беше бледа като призрак, а в широко отворените й тъмни очи се четеше ужас. — Какво е станало?
— Нищо. Добре съм. — Отново я побиха тръпки, още по-силни. — Не искам… О, по дяволите. По-добре ти, отколкото никой. — Залитна към него. — Толкова ми е студено. Умирам от студ.