— Съвземи се. Отново трепериш.
Притегли я към себе си.
— Събудих се… или се върнах, все едно. Бях във ваната и едва дишах. Водата беше съвсем изстинала. Не зная колко време съм била там, Джордън. Не зная колко дълго ме е държал във властта си.
— Не си била във властта му — увери я Джордън, когато тя поклати глава. Леко я отпусна назад, за да види лицето й. — Имал е власт над теб само отчасти. Не може да те завладее изцяло, защото е неспособен да види цялата ти същност. Фантазия, както каза самата ти. Силата му е само в това. Не може да те потопи в нея толкова дълбоко, че умът ти да не може да изплува и да задава въпроси. И да прозре какво става.
— Може би си прав. Но със сигурност познава страховете ми. Никога не съм била толкова уплашена.
— Когато преодолееш уплахата и на нейно място се пробуди гняв, ще се почувстваш по-добре.
— Да, може би си прав. Трябва да пийна нещо — реши тя и се отдръпна от него.
— Вода ли искаш?
Усмивката й го убеди, че ще се върне бързо.
— Ще допия бирата си. — Стана и изглежда се поколеба. — Ти искаш ли?
Загледан в нея, той докосна китката си, сякаш за да провери пулса.
— Да.
Хареса му одобрителният й смях, преди да се отдалечи. Беше нормален, нещо обичайно за Дейна, за разлика от държането й преди малко.
Ако не бе наминал… „Добре, че наминах“, каза си той. Беше тук и тя не бе сама. И вече бе превъзмогнала ужаса.
Изправи се и за първи път успя да огледа апартамента й. „Това е истинската Дейна — помисли си Джордън. — Ярки цветове, удобни мебели и книги“.
Тръгна след нея и се облегна на стената. „Още книги“, забеляза той. Кой друг освен Дейна би държал томове на Ницше в кухнята си?
— За първи път съм в апартамента ти.
С гръб към него, тя отвори две бири.
— И този път нямаше да влезеш, ако не бях разтърсена.
— Харесва ми, въпреки че не съм добре дошъл тук. Подхожда ти, Дългучке. Предполагам, че затова не би се съгласила да се преместиш у Флин за известно време. Аз мога да пренеса нещата си у Брад, ако това е проблемът.
Дейна бавно се обърна.
— Заради истерията ми преди малко ли си толкова загрижен?
— Загрижен съм, защото искам да се чувстваш в безопасност. Да бъдеш в безопасност.
— Няма нужда да се местиш.
— Държа на теб. — Джордън се раздвижи и препречи пътя й, преди да мине през вратата. На лицето му внезапно се изписа гняв, който също така внезапно изчезна. Къде се бе крило това? И как бе успял толкова бързо да го прикрие отново? — Наистина, Дейна. Само за миг забрави за начина, по който се разделихме. Истински държахме един на друг и ако ще се чувстваш по-сигурна у Флин, няма да ти преча.
— В Ню Йорк ли ще се върнеш?
Стисна устни, докато вземаше едната бутилка от ръката й.
— Не.
Може би бе нечестно непрекъснато да се заяжда с него. Но защо да бъде честна към Джордън?
— Не бих се чувствала по-спокойна у Флин, независимо дали ти си там. Въпреки състоянието, в което ме завари, мога да се грижа сама за себе си. Досега винаги съм се справяла без ничия помощ. Никой, нито ти, нито онзи негодник Кейн ще ме принуди да напусна апартамента си.
— Добре. — Джордън отпи глътка бира. — Виждам, че вече си преминала към етапа на гнева.
— Не обичам да ме манипулират. Той използва собствените ми мисли срещу мен, а ти използваш някогашни те ми чувства. Държали сме един на друг, така ли? — извика тя. — Може би, но не забравяй, че това е минало. Ако искаш да се правиш на добър, като се махнеш от пътя ми, направи го сега. Пречиш ми.
— Има неща, които искам да ти кажа, и ако няма друг начин да те накарам да ме изслушаш, освен като препреча пътя ти, така да бъде. Не знаех, че ме обичаш. Не зная какво би променило това, но съм сигурен, че би било… различно. Зная само, че тогава не бях готов. Не бях нито достатъчно мъдър, нито достатъчно зрял.
— Беше достатъчно мъдър и зрял, за да правиш каквото искаш.
— Точно така. — Погледна я право в очите и кимна. Бях самонадеян, мрачен и неспокоен. Какво искаше да правим заедно, по дяволите?
— Идиот. — Загубила желание да пие бира, тя я остави. — Току-що описа типа мъж, в какъвто всяко момиче се влюбва веднъж в живота си. Като добавиш към това импулсивност, остроумие, привлекателност и химия, за мен беше неизбежно. Как е възможно да пишеш за хората, когато не познаваш половината от тях?