Брад протегна ръка и леко побутна ботуша, за да му се порадва, докато се люлее.
— Да ти предложа да се ожениш за мен. — Смелостта й се изпари, когато той отпусна ръка и втренчи поглед в нея. Но Зоуи хвана ръката му и я притисна между дланите си. — Щях да изчакам, докато изпитанието свърши и го обсъдя със Саймън… и докато престана да се боя какво ще стане, ако ти отправя това предложение. Но сега мисля, че беше грешка да отлагам и да не разкривам чувствата си към теб. Толкова те обичам, че се боях да го призная пред себе си и пред теб. Дори да се доверя на Саймън. Господи, защо не кажеш нещо, за да престана да бърборя несвързано…
— Е. Успя да ме изненадаш. Почакай.
Каквато и реакция да бе очаквала, определено не бе да се отдалечи и да повика Саймън при себе си. Страните й пламнаха, а цялото й тяло изтръпна, сякаш от студ. Не бе сигурна дали изпитва ужас, болка или гняв. Загърна се в якето му, когато го видя да прошепва нещо в ухото на сина й.
Не чу думите му, но в отговор Саймън бързо кимна и с радостен вик се втурна към къщата.
Брад пъхна палци в джобовете на панталона си и се върна при нея. Изражението му бе спокойно и приветливо.
— Да видим, докъде бяхме стигнали? Ти ми предложи брак, защото закачих в градината си хранилката, която Саймън ми подари.
— Да. Не. За бога, Брадли, не ме изкарвай пълна глупачка. Освен на мен, Саймън е правил подаръци единствено на семейство Хенсън, които за него са като баба и дядо. Подарил ти я е, защото те обича, и си помислих… Ти я закачи.
— Случайно ми харесва. — Брад се усмихна глуповато и потупа с пръсти червения кожен ботуш. — Струва ми се, че за съжаление ти не оценяваш художествената стойност на изделието. Въпреки това…
— Не ми говори за художествена стойност. Ще ти кажа нещо, Брадли Чарлз Вейн IV. Ако не си готов да докажеш искреността на думите си, че си влюбен в мен, явно не знаеш с кого си имаш работа.
Той стоеше срещу нея и я гледаше, широко усмихнат.
— Така ли?
— За мен бракът не е шега работа. Това очаквам от мъжа, когото обичам и който твърди, че изпитва същите чувства към мен. Синът ми заслужава баща, а не просто мъж, който поддържа неангажираща връзка с майка му. Не би било достатъчно за никого от двама ни.
Брад кимна.
— Вече всичко ми е ясно.
— Донесох го! Донесох го! — Саймън излетя като куршум от къщата. — Беше точно където…
Замълча, щом срещна предупредителния поглед на Брад, но раменете му се тресяха от смях.
— Искам да узная какво толкова смешно има.
— Малка мъжка тайна между мен и Саймън — отвърна Брад и с ловко движение грабна кутийката от ръката на момчето. — Преди известно време си поговорихме по един въпрос и…
— Ти каза, че трябва да почакаш, докато… — Отново доловил укора в очите на Брад, Саймън нервно затътри крак по пътеката. — Добре, добре, побързай.
— Споразумяхме се — продължи Брад. — След като изяснихме въпросите, поставени и от двете страни, реших, че е редно да му покажа това, за да бъде сигурен в намеренията ми.
Брад повдигна капака на кутийката.
— Бил е на баба му и… Господи, нищо ли не мога да кажа? — промърмори момчето, когато Брад му даде знак да замълчи.
— Първо да чуем какво ще каже майка ти.
Зоуи прикова поглед в пръстена, сякаш съзерцаваше звездите. Бе изящен, лъскав и красив. Остана безмълвна и само завъртя глава.
— Преди малко беше доста словоохотлива — отбеляза Брад. — Каза, че очакваш да удържа на думата си. Но може би трябва да започна с отговора на въпроса ти. Да. — Извади пръстена от кутийката. — Категорично да. Ще стана твой съпруг и ще те обичам през всеки ден до края на живота си.
— Сложи го на пръста й — подкани го Саймън. — Трябва да го сложиш, а после да я целунеш.
— Зная какъв е редът.
— Вие двамата… вече сте разговаряли за това? — промълви Зоуи.
— Точно така. Когато едно момче приема някого за свой баща, има неща, които трябва да знае. — Погледите, които размениха Брад и Саймън, накараха сърцето й да се разтупти още по-силно. — А мъжът, който приема син, трябва да ги каже.
— Мъжка работа — каза Саймън. — Няма да разбереш.
— Аха. — Смехът разсея напиращите сълзи. — Е, добре.
— Зоуи? Дай ми ръката си.
Погледна Брад право в очите.
— Той е най-ценното, което имам на света. — Сложи дясната си ръка на рамото на Саймън и подаде лявата. — От днес и двамата ти принадлежим.
— Както и аз на вас.
Усети топлина, когато пръстенът се плъзна по кожата й и прилепна плътно.
— По мярка е. Прекрасен е. Никога не съм виждала нещо толкова красиво.
— Аз съм виждал.
Без да откъсне поглед от очите й, Брад я целуна.
— Мога ли вече да те наричам „татко“? — Саймън го задърпа за ръкава. — Или трябва да изчакам?