— Би било добро начало.
— Но не и край. И двамата го знаем. Не виждам смисъл да започвам нещо, когато не зная дали мога да стигна до край. Възможно е да сгреша, ако преспя с теб. Не зная дали искаш това заради нормалните човешки потребности, или заради историята, в която се забъркахме.
— Мислиш, че искам да бъда с теб заради ключа?
— А ако наистина е така? — Зоуи разпери ръце с дланите нагоре. — Как би се чувствал, ако бъдеш използван по този начин? Факт е, че ако не бяха ключовете, ние нямаше да се срещнем, Брадли. С теб не идваме от едно и също място и нямам предвид Вали.
— Разбирам.
— Нямаме нищо общо, освен ключа.
— Ключа — съгласи се той, — приятелите, които означават много и за двама ни, града, от който са корените ми и в който ти си пуснала своите. Желанието да постигнем нещо в живота си. Както и едно малко момче. То е твой син, но и аз се привързах към него. Със или без теб, щях да изпитвам симпатия към Саймън. Не разбираш ли?
Зоуи не можа да каже нищо в отговор и само кимна.
— Има и още нещо, но нека засега оставим химията помежду ни настрана. Всички тези неща, взети заедно, ми се струват доста солидна обща основа.
— Почти винаги се чудя за какво да разговарям с теб и как да се изразявам.
— Може би не бива да мислиш твърде много. — Той протегна ръка. — Да разгледаме кухнята. Ако не тръгнем скоро, за нас няма да остане нищо от пилешкото.
Бе доволна, че Брад бе сменил темата Не можеше да разграничи мислите и чувствата, грижите и потребностите си. Поне засега.
Бе доволна и че по време на вечерята у Флин се водеха шеговити разтвори и никои не засегна темата за ключа.
Все още не бе стигнала до нищо съществено, а имаше твърде много информация, твърде много въпроси, които се въртяха в съзнанието й и не можеше да ти подреди в смислено изложение.
Скоро трябваше да се съберат, за да поговорят, но Зоуи се нуждаеше първо от време да обмисли всичко сама.
И Малъри, и Дейна бързо бяха изградили теории. През четирите седмици ги бяха доизглаждали, преценявали от различни гледни точки и изменяли, докато бяха стигнали до верния път.
„А аз нямам нищо“, помисли си Зоуи.
Затова щеше да прекара вечерта в преглеждане на напътствията и записките си, в размисъл и припомняне на всичко, което се бе случило по време на първите две изпитания, стъпка по стъпка. Някъде там се криеха отговорите.
Когато Саймън и Мо заспаха и в къщата се възцари тишина, тя седна на масата в кухнята. Бе подредила на купчини бележки, папки и книги. Реши, че вече е погълнала твърде много кафе за деня и свари чай. Докато пиеше първата чаша, отново прочете напътствията и извади на чиста страница в тетрадката си думи, които смяташе за ключови.
Красота, истина, смелост.
Загуба, мъка.
Гора.
Пътека.
Път.
Кръв и смърт.
Призраци.
Вяра.
Страх.
Богиня.
Смела.
Може би пропускаше нещо, но все пак това бе отправна точка. Красотата за Малъри, истината за Дейна и смелостта за самата нея.
Загуба и мъка. Нейна или на трите дъщери? Ако приемеше тази част лично за себе си, каква бе загубата и мъката й? Най-наскоро бе загубила работата си. Отбеляза това. Но бе получила нова възможност.
Гори? Бе заобиколена от тях, но някои означаваха за нея повече, отколкото друга. Около „Уориърс Пийк“ имаше гори, както и там, където бе прекарала детството си. Местността отвъд реката до къщата на Брад също бе гориста. Но ако гората имаше символично значение, то би могло да бъде, че се лута и не вижда най-важното. Че не може да достигне до същността, защото отдава твърде голямо значение на отделни подробности.
Понякога наистина бе така, но кой щеше да се погрижи за подробностите, ако не тя?
Скоро щеше да има родителска среща. Саймън се нуждаеше от нови обувки и зимно яке. Пералнята бе започнала да скърца и все не й оставаше време да почисти сифоните.
Трябваше да купи кърпи за салона и да отдели сума за нова пералня там. Което означаваше, че у дома ще се задоволи със скърцащата още известно време.
Опря брадичка на юмруците си и затвори очи за минута.
Щеше да свърши всичко това, да изпълни задълженията си, но някой ден щеше да прекара целия следобед в четене, с чаша студена лимонада в ръка.
Хамакът леко се люлееше, а книгата лежеше разтворена върху корема й. Все още усещаше сладникавия вкус на лимонадата.
Очите й бяха затворени зад слънчевите очила и приятният бриз галеше лицето й.
Не си спомняше кога за последен път се бе чувствала толкова отпусната и безгрижна. Пълна почивка на ума и тялото. Нищо не можеше да й попречи да се наслаждава на тишината и спокойствието.