— Скара през ноември?
— Семейство Вейн пекат по всяко време на годината дори ако трябва да разчупват леда или да стоят навън в снежна виелица. За щастие имам вградена скара тук, в кухнята.
— Виждала съм такива в списания. — Зоуи го проследи с поглед, докато запалваше скарата. — И в кулинарни предавания по телевизията.
Брад сложи картофите, вече увити във фолио.
— Не казвай на баща ми, че съм ползвал тази, вместо да понеса студа като мъж.
— Устата ми е заключена. — Зоуи отпи шампанско, докато той изваждаше от хладилника поднос с ордьоври. — Ти ли ги направи?
Въпросът й го накара да се замисли за миг, докато ги сервираше.
— Бих могъл да излъжа, за да те впечатля, но вместо това ще те зашеметя с честността си. Поръчах ги от „Лучано“, както и шоколадовата бомба за десерт и опашките от омари.
— Опашки от омари? От „Лучано“?
Тя си избра един сандвич, плъзна го между устните си и издаде звук на задоволство, когато вкусовете докоснаха езика й.
— Харесва ли ти?
— Невероятни са. Всичко ми се струва невероятно. Опитвам се да си обясня как е възможно Зоуи Маккорт да седи тук, да пие шампанско и да хапва сандвичи от „Лучано“. Очевидно е, че целта ти е да ме зашеметиш, Брадли. И успяваш.
— Обичам да те виждам усмихната. Спомняш ли си първия път, когато ми се усмихна искрено? Заслужих го, като ти подарих стълба.
— И по-рано съм ти се усмихвала.
— Не. Не истински. Бог знае колко исках да го направиш, но ти сякаш си бе наумила винаги да ме разбираш погрешно и да приемаш всяка моя дума като обида.
— Това е… — Зоуи изведнъж замълча и се засмя. — Може би си прав.
— Но ловко успях да те спечеля или поне да сложа началото с една плексигласова стълба.
— Не знаех, че имаш скрити подбуди. Приех го като любезен жест.
— Беше жест със скрити подбуди. Трябва да пийнеш още шампанско.
Тя се замисли, когато Брад отиде да донесе бутилката.
— Ти ме плашеше.
— Моля?
— Боях се от теб, все още не съм го преодоляла напълно. Плашеше ме и тази къща. От първия път, когато дойдох след обаждането на Малъри и се запознах с теб. Влязох в огромното ти красиво жилище и видях картината, която си купил.
— „След магията“.
— Да. Беше шок за мен да бъда тук и да я зърна. Зави ми се свят. Казах, че трябва да посрещна сина си от училище, и ти погледна към ръката ми, за да видиш дали нося халка.
— Зоуи…
Тя поклати глава.
— Погледът, който ми хвърли тогава, ме разтърси.
— Явно си започнала да ме разбиращ погрешно още при първата ни среща. — Брад отпи глътка шампанско. — Ще ти разкажа всичко за картината и това ще ти даде по-ясна представа за връзката ни.
Срещи. Връзка. Отново се почувства замаяна.
— Не зная за какво говориш.
— Ще разбереш. Когато видях онази картина за първи път, бях поразен. На нея беше лицето на Дейна, сестричката на най-добрия ми приятел, към която бях много привързан. — Брад се наведе над бара, небрежно елегантен с черния си пуловер, а пламъкът на свещта, която Зоуи му бе подарила, затрептя между тях. — После забелязах Малъри. Естествено, тогава не я познавах, но нещо ме накара да се вгледам по-отблизо. — Замълча за миг и докосна брадичката й. — Накрая бях привлечен от това лице. Това невероятно лице. Щом го зърнах, затаих дъх. Бях като омагьосан и реших, че трябва да имам картината на всяка цена.
— Това е част от връзката. — Гърлото й бе пресъхнало, но не повдигна чашата, за да отпие глътка. — Било е писано да я притежаваш.
— Може би е така. Започнах да вярвам, че е истина. Но имам предвид нещо друго. Трябваше да купя картината, за да мога да гледам това лице. Твоето лице. Познавам всяка негова черта. Формата на очите, на устните. Съзерцавал съм го доста време. В онзи ден ти влезе в стаята и отново бях поразен. Сякаш тя се бе събудила и бе излязла от картината.
— Но момичето на картината не съм аз.
— Шшт. Не можех да мисля. Сякаш всичко друго заглъхна и чувах единствено ударите на сърцето си. Докато едва се сдържах да не те сграбча, за да се уверя, че няма да изчезнеш като дим, всички говореха. Трябваше да кажа нещо, за да се убедя, че няма нищо необичайно, а ми се струваше, че целият ми свят се е преобърнал. Не можеш да си представиш какво изживях.
— Прав си. Едва ли бих могла.
— Каза, че трябва да се прибереш при сина си, и сякаш заби нож в гърлото ми. „Как може тази жена да принадлежи на друг, преди да съм получил шанс?“ Затова погледнах към ръката ти и когато не видях халка, си помислих: Слава Богу.
— Но ти дори не ме познаваше.
— Вече те опознах.