Наведе се и всмука устните й.
— Господи. Това ли ще правите цяла вечер?
Брад вдигна глава, леко я целуна по челото и се обърна към Саймън.
— Да. Но не искам да се чувстваш пренебрегнат, затова ще целуна и теб.
Момчето направи гримаса и се скри зад табуретката на майка си.
— Щом толкова ти се целува, целувай нея. Скоро ли ще ядем? Умирам от глад.
— Веднага слагам големите тлъсти пържоли на скарата. Е, хлапе, как предпочиташ жабешкото месо?
След вечерята и реванша на видеоиграта Саймън се унесе в дрямка на пода в стаята за игри, а Зоуи позволи на Брад да я притегли в прегръдката си и се наслади на нова целувка.
„Вълшебствата наистина съществуват“, помисли си тя.
Тази вечер бе едно от тях в живота й.
— Трябва да се прибираме.
— Останете. — Брад потърка буза в нейната. — И двамата.
— Това е важна крачка за мен. — Зоуи отпусна глава на рамото му. Би било толкова лесно да се съгласи, просто да изпълни волята му. Но важните крачки не биваше да бъдат лесни. — Не те разигравам, но трябва да помисля кое е най-добро. — „За всички ни“, мислено добави тя. — Наистина не мога да си обясня как се озовах тук. Трябва да бъда сигурна, че няма да сгреша.
— Не бих те наранил. Нито теб, нито детето ти.
— Не се боя от това. Излъгах, боя се. Но другото, което ме възпира, е мисълта, че мога да те накарам да страдаш. Не ти разказах какво ми се случи снощи. Не исках да говоря за него пред Саймън.
— Какво има?
— Да отидем в другата стая. Саймън може да се събуди.
— Имала си нова среща с Кейн — досети се Брад, когато влязоха в приемната.
— Да — отвърна тя и му разказа.
— Това ли бяха мечтите ти, Зоуи? Да живееш в Ню Йорк и да имаш престижна работа?
— Не зная дали точно в Ню Йорк. Може би в Чикаго или Лос Анжелис, който и да е голям град. Стига да се измъкна от мястото, на което бях.
— Защото беше нещастна или защото имаше неща, които искаше да постигнеш?
Понечи да отговори, но замълча.
— И двете — осъзна тя. — Не зная дали съм била нещастна, но през повечето време се чувствах така. Светът изглеждаше толкова малък и еднообразен там, където живеех. — Погледна през прозореца към реката, която проблясваше в мрака като тъмна лъскава панделка. — Но светът не е нито малък, нито еднообразен. Често мислех и се питах какви места и хора има в него. — Изненадана от себе си, Зоуи се обърна към Брад и видя, че я гледа спокойно и съсредоточено. — Увлякох се.
— Не е така. Какво ти доставяше удоволствие?
— О, много неща. Не твърдя, че съм била тъжна през пялото време. Не бях. Обичах училището. Бях добра, усвоявах бързо и правех открития. Особено ми се удаваше математиката. Поех счетоводството на мама. Започнах да се грижа за всички сметки. Харесваше ми. Исках да стана счетоводител или дори изпълнителен директор. Или да работя в банка. Надявах се да вляза в колеж, да си намеря квалифицирана работа и да живея в голям град. Да мога да си позволявам много неща. Хората да се отнасят към мен с уважение и дори с възхищение заради способностите ми.
Сви рамене и бавно се приближи към камината.
— Когато заговорех за това, майка ми се вбесяваше. Както и когато не допусках никого до вещите си, за да ги запазя такива, каквито исках да бъдат. Казваше, че нямам право да се мисля за по-добра от всички други. — Зоуи смръщи вежди и се загледа в пламъците. — Не беше така. Просто исках да постигна нещо повече. Мислех, че ако съм достатъчно умна, ще мога да си намеря добра работа и да се преместя в град, където никой няма да гледа на мен като на нещастница, отраснала и каравана.
— Зоуи.
Тя поклати глава.
— Така мислеха хората за мен, Брадли. И имаха право. Баща ми пиеше твърде много, избяга с друга жена и остави майка ми с четири деца и куп неплатени сметки. Повечето дрехи, които носех, бяха подаяния. Нямаш представа какво е.
— Така е, нямам представа.
— Някои ни даваха това-онова от милосърдие, но други го правеха, за да се чувстват като господари. Да могат да се хвалят: „Вижте какво добро направих за тази бедна жена и децата й“. Лицата им го издаваха. — Зоуи хвърли поглед към него и страните й пламнаха едновременно от гордост и срам. — Унизително е. Не исках подаяния от никого. Исках да получавам всичко с труд. Затова работех, спестявах пари и кроях големи планове. Но забременях. — Погледна към вратата, за да се увери, че Саймън не е наблизо. — Разбрах го едва през втория месец. Мислех, че съм болна от грип или нещо подобно. Но не минаваше, затова отидох в клиниката и там ми казаха. Вече беше деветата седмица. Господи, девет седмици. Колко глупава трябва да съм била да не разбера!
— Била си дете. — Брад изпита жалост към това дете. — Не си била глупава, а просто твърде млада.