Малъри вдигна очи от картата и срещна погледа й.
— Работила си в „Хоуммейкърс“?
— Почасово, около три месеца, преди да се роди Саймън — обърна се тя към Брад. — Едва днес се сетих, честна дума.
— В кой магазин?
— В покрайнините на Моргантаун, край магистрала 68. Отнасяха се много добре с мен. Бях в шестия месец, а търсех допълнителна работа. Обслужвах клиенти на каса номер четири, когато получих контракции. Мисля, че и това означава нещо. Родилните ми болки са започнали, докато съм работела за теб.
Брад пое картата, разгледа я и прочете датите.
— През онази година бях там във връзка с някакъв проблем. Беше през март. — Потупа по картата. — Спомням си как местен служител закъсня за съвещание и се извини, че току-що една от касиерките била откарана в родилното и искал да се увери, че всичко е наред.
Тръпката, която пробягна през тялото на Зоуи, не бе от страх, а от вълнение.
— Бил си там?
— Да, освен това спечелих облог, че бебето ще бъде момче, ще тежи три килограма и триста грама и ще се появи на бял свят след дванадесет часа.
Зоуи затаи дъх.
— Доста близо.
— Получих двеста долара.
— Невероятно — отбеляза Дейна. — Какъв е изводът?
— Сигурно има връзка с отношенията между мен и Зоуи. — Брад отново погледна картата. — Не си се върнала на работа там.
— Не, започнах да поемам извънредни часове във фризьорския салон. Позволяваха ми да вземам бебето със себе си. Въпреки че всички в „Хоуммейкърс“ се отнасяха с голямо разбиране, не можех да го държа до касата.
„Бил е там“, помисли си Зоуи.
Пътищата им се бяха пресекли в най-важния момент от живота й.
— Не исках да плащам на бавачка — продължи тя. — А и се страхувах да го оставя и чужди ръце.
Брад се вгледа и лицето й и се опита да си представи и нея, и себе си в онзи ден преди близо десет години.
— Ако бях направил обиколката си из магазина по-рано, може би щях да те видя и да те заговоря. Но реших първо да проведа съвещанието. Един от малките избори, които предопределят целия живот на човека по-нататък.
— Не е било писано да се срещнете тогава. — Малъри поклати глава. — Зная, че отново се връщаме на въпроса за съдбата, но не бива да я е пренебрегваме. Въпреки нашите избори. Било е писано да се запознаете, когато и двамата се установите тук. Пътища, които се пресичат. Ето ги на картата на Зоуи. — Наведе се напред и наклони глава, за да я разгледа заедно с Брад. — Можеш да добавиш и своите, Брад. От Вали до Колумбия и обратно, до Ню Йорк, Моргантаун и всяко друго място, където си бил, и накрая отново до Вали. Ще намериш други разклонения и пресичания. И двамата сте се озовали тук, което означава, че не е просто география.
— Не. — Брад проследи с пръст имената, които Зоуи бе написала до това на родния си град. — Джеймс Маршъл. Той ли е бащата на Саймън?
— Биологичният. Защо?
— Познавам го. Семействата ни имаха общ бизнес. Купихме парцел от баща му, въпреки че синът движеше нещата. Хубаво място в търговска зона до Уийлинг. Сключих сделката, преди да напусна Ню Йорк. Беше един от лостовете, които използвах, за да поема управлението на компанията в тази част на страната.
— Познаваш Джеймс? — прошепна Зоуи.
— Срещал съм се с него достатъчно пъти, за да мога да кажа, че не заслужава нито теб, нито Саймън. Трябва да пийна още бира.
Зоуи остана неподвижна за миг.
— Ще нагледам чилито. След малко ще го сервирам. — Забърза към кухнята. — Брадли.
Брад отвори хладилника и извади бутилка бира.
— Затова ли беше ядосана, когато дойдох да те взема? — попита той. — Начертала си картата, замислила си се и си видяла колко силна е връзката ти с мен?
— Да, отчасти. — Зоуи преплете пръсти, но след миг разпери ръце. — Просто поредният камък, Брадли. Все още не мога да реша дали е предназначен, за да вървя по прокаран път, или да стане част от стените, които ме задушават.
Брад втренчи поглед в нея, разтреперан от ярост.
— Кой те задушава? Нямаш право да ме обвиняваш в нищо подобно, Зоуи.
— Не говоря за теб. Не е свързано с теб, а със самата мен. Мислите, чувствата и постъпките ми. Нямам вина, ако това, че се питам дали е стена, или път, те вбесява.
— Стена или път — повтори той и отпи глътка бира. — Господи, всъщност те разбирам. Но не ми става по-леко.