— Добре. — Зоуи решително кимна. — Най-сетне нещо положително. Досега ми се струваше, че времето просто изтича, без да постигам никакъв напредък. Тя имаше толкова тъжни и съсредоточени очи. Не зная как ще продължа да живея, ако не успея да й помогна.
Докато Брад караше към дома й, Зоуи се взираше в нарастващата луна, потънала в размисъл. Струваше й се, че вижда как става все по-едра и ярка, а времето й — все по-кратко.
— Никога преди не съм обръщал внимание на фазите на луната. Просто поглеждах нагоре и я виждах — кръгла, половинка или тънък сърп. Не забелязвах дали нараства или намалява. А отсега нататък винаги ще зная в кой етап от цикъла си е, без дори да поглеждам небето.
— Остават ми по-малко от три седмици.
— Имаш карта и видения. Не можеш да подредиш един пъзел, без да разполагаш с парчетата. Ще ги събереш.
— Надявам се. Полезно беше да поговорим, но сега всичко се върти в главата ми и не мога да отсея най-важното. Не умея да откривам отговори в думите като Дейна или в образите като Малъри. Трябва да усетя нещо в ръцете си, за да мога да работя върху него. Но все още не съм се добрала до нищо. Отчайващо е.
— Понякога трябва да се отдалечиш от парчетата, а после да се върнеш, да ги заобиколиш и да ги разгледаш от различни ъгли. — Брад спря на алеята й. — Ще остана тук тази нощ.
— Какво?
— Няма да стоиш сама, дори без Саймън в къщата, в случай че стане нещо. — Слезе и взе тенджерата й от задната седалка. — Ще спя на дивана.
— Мо е тук — каза тя, когато кучето дотича до вратата.
— Последния път, когато го видях, Мо не можеше нито да набира телефонни номера, нито да шофира. Възможно е да имаш нужда от някого, който умее да прави и двете неща. — Брад спря до вратата и изчака Зоуи да отключи. — Няма да стоиш сама. Ще спя на дивана.
— Няма…
— Не възразявай.
Тя разклати ключовете и го прониза с поглед.
— А ако не съм съгласна?
— Няма смисъл да спорим, но ако упорстваш, първо да влезем. Мо вече проявява интерес към това, което е останало в тенджерата.
Тя отвори вратата и се отправи към кухнята.
— Остави я, аз ще се погрижа за соса. — Извади една от съдинките, в които съхраняваше остатъци от храна, съблече палтото си и го преметна върху стол. — Не ти ли хрумва, че позволих на Саймън да спи у приятел, защото искам да остана сама за известно време?
— Хрумва ми. Няма да ти преча. — Брад също свали палтото си и взе нейното. — Ще отида да ги закача.
Зоуи не каза нищо, докато пресилваше останалия сос в съдинката. Знаеше, че намеренията му са добри и нямаше нищо против в дома й да има силен и сръчен мъж. Просто не бе свикнала с присъствието на мъж, особено ако й казваше какво трябва да се направи.
„Това е част от проблема“, каза си тя.
Толкова дълго се бе справяла сама в живота, че отказваше да приеме помощ от когото и да било колкото и добри намерения да има. Просто недостатък на характера й, всеки имаше право на недостатъци.
„Малка част“, мислено добави Зоуи, докато измиваше тенджерата.
По-голямата бе влечението й към този мъж и отсъствието на деветгодишния буфер между тях.
Но реши, че е ужасно глупаво да се чувства неспокойна.
Влезе в хола. Брад бе седнал и прелистваше едно от списанията й. Мо, загубил надежда за малко чили, се бе изтегнал в краката му.
— Ако търсиш нещо за четене — каза тя, — имам и друго освен списания за прически.
— Това ми харесва. Моделите са красиви. Мога ли да ти задам два въпроса? Първият е дали ти се намират одеяло и възглавница.
— Случайно имам резервни.
— Добре. Вторият, провокиран от тази червенокоса с халка на веждата е… как да се изразя…
— Искаш пиърсинг на веждата?
— Не. Но преди известно време видях… ти беше с джинси с ниска талия и доста къса блуза и не можех да не забележа сребърната халка… Имаш пиърсинг на пъпа.
— Точно така.
— Любопитен съм дали винаги я носиш.
Изражението й остана спокойно и сериозно.
— Понякога слагам малко катинарче вместо нея.
— Аха. — Брад не можа да се сдържи, хвърли поглед към пъпа й и си представи как изглежда. — Интересно.
— Преди да дойда във Вали, работех допълнително в студио за татуировки. Спестявах колкото мога за начална вноска за жилище. Беше безплатно за персонала, а и човек, след като се е подложил на тази процедура, общува по-лесно с клиентите. Нямам други — добави тя, когато срещна въпросителния му поглед. — Единствените пиърсинги по тялото ми са на пъпа и ушите. Искаш ли нещо за пиене? Или за хапване?
— Не, не искам нищо. — Въпреки че мислите, които минаваха през ума му, караха устата му да се изпълва със слюнка. — А татуировки? Имаш ли?