— Ти направи масичката за преддверието като нова — изтъкна Малъри.
— И намери етажерката от ковано желязо за кухнята. Сложи нови лампи навсякъде и смени плочките в баните. — Дейна се наведе и я потупа по главата. — Направихме го заедно, Зоуи.
— Зная, зная, прави сте. — Зоуи изтри последните сълзи. — Прекрасно е. Всичко. Харесва ми. Обичам ви. Добре съм. — Подсмръкна, а след това въздъхна дълбоко. — Господи, иска ми се да сложа шампоан на нечия коса. — Засмя се и скочи на крака. — Коя от вас желае да бъде първа? — Чу вик от долния етаж и рязко вдигна глава. — По дяволите. Забравих. Момчето от битпазара е докарало дивана ми. Платих му трийсет долара. Трябва да му помогна да го качи.
Когато тя хукна надолу, Малъри се обърна към Дейна.
— Много е неспокойна.
— Така е. Не предполагахме на какво напрежение ще бъде подложена последната от нас. Освен това тук почти всичко е готово. — Дейна разпери ръце. — Сигурно й се струва, че ще се пръсне от емоции.
— Затова трябва да бъдем до нея.
Слязоха да помогнат за дивана. Когато най-сетне бе сложен на предвиденото място, Малъри се отдръпна храчка назад и го огледа.
— Е, изглежда удобен. Дълъг е и… — Трудно й бе да намери друга добра дума за невзрачната кафява мебел — има хубава висока облегалка.
— Не смееш да го наречеш грозен — отбеляза Зоуи. — Но само почакайте. — Понечи да отвори кашона, който бе донесла горе, но спря. — Слезте и изчакайте. Ще ви повикам, когато съм готова.
— Готова с какво? — Дейна леко ритна дивана. — Каниш се да го изгориш?
— Вървете. Дайте ми десет минути.
— Едва ли ще бъдат достатъчни — предупреди я Малъри.
Веднага щом остана сама, Зоуи започна да действа. Това, което умееше най-добре, бе да прави от нищо нещо.
Когато диванът бе преобразен, застана на крачка от него с ръце на кръста.
Отново бе успяла. Пристъпи към стълбите и повика приятелките си.
— Елате и ми кажете какво мислите. Бъдете искрени.
— Нима идеята да го изгориш не беше достатъчно искрена? — попита Дейна. — Ние с Мал можем да ти помогнем, ако нямаш време. Не трябва ли да вземеш Саймън от училище?
— Не. Ще ви обясня по-късно.
Хвана ги за ръце и ги накара да побързат.
— Господи, Зоуи, прекрасно е.
Малъри огледа дивана с възхищение. Невзрачната кафява тапицерия бе покрита с нежносин калъф на тъмнорозови хортензии. Върху него имаше пухкави възглавнички, а на страничните облегалки бяха вързани ярки панделки.
— Направила си истинско чудо — възкликна Дейна.
— Искам да сложа и няколко табуретки с калъфи от съшия плат или в подходящ цвят. Ще донеса сгъваеми столове и ще ушия възглавнички за тях с панделки за връзване.
— Има ли нещо, което да не умееш? — попита Дейна.
— Изглежда страхотно, Зоуи. Е, ще седнеш ли да ни разкажеш какво стана днес?
— Първо седнете вие. Искам да видя как изглежда диванът с хора. — Огледа го от всички страни. — Точно както си го представях. Понякога всичко ми се струва толкова съвършено, че се питам дали е истина. Започвам да се боя да не се проваля с ключа. Зная колко глупаво звучи.
— Не е така — каза Дейна и се настани удобно. — Аз също започвам да се тревожа, когато всичко върви прекалено гладко.
— Надявах се да почувствам нещо, когато се върна в Моргантаун. Отскочих до апартамента си и до салона, където работех. До студиото за татуировки. Дори посетих магазина на „Хоуммейкърс“, но не беше като вчера. Нямах чувството, че е трябвало да отида на всяка цена. — Седна на пода пред дивана. — Не беше напразно, припомних си доста неща. Не можах да пусна корени там, въпреки че останах шест години. Сега осъзнавам, че е било преход, не е било писано да се установя. Работех и живеех в онзи град, но съзнанието ми гледаше напред. Към Вали, предполагам — тихо промълви тя. — Където щяхме да дойдем, когато ни се удаде възможност. Саймън се роди там и това е най-важният момент в живота ми. Но нищо друго, което ми се е случило не ми се струва важно. Гледам на Моргантаун само като на място, където… успях да въведа ред в живота си.
— Тогава значи това е важното откритие, което си направила днес — каза Малъри. — Ключът не е там. Ако не беше отделила време да отидеш, нямаше да го разбереш.
— Но все още не зная къде да го търся. — Отчаяно удари с юмрук по коляното си. — Имам чувството, че това, което трябва да видя, ми убягва на косъм и се безпокоя, че никога няма да го зърна, защото не мога да погледна точно във вярната посока.